Единственият съвет, който можеше да им даде, бе да опитат да се отнасят към него малко по-добре. То също беше човешко същество и заслужаваше отношение като към човешко същество. Най-малко то имаше вина за случилото се. „Чия е вината тогава?“ — попита бащата. Психиатърът не можеше да му отговори. На обществото вероятно. На самите хора. Или може би на господ. Този ден бащата се качи в стаята на детето, но не го би. Дълго стоя и го наблюдава, докато то разсеяно гледаше към улицата през прозореца с решетката. Стисна зъби, като се мъчеше да потисне отчаянието си. После отново слезе долу. Луиса приготвяше вечерята. Погледът й беше умоляващ. Той седна на масата. Вторачи се в празната чиния, без да я вижда.
„Ще го убия — промърмори сякаш на себе си, — някой ден ще го убия.“
татко не ме обича мама също не ме обича никой не ме обича знам разбрах го лека полека и това ми причинява болка силна болка тук някъде вътре в главата вътре в тялото може би. Татко и мама не ме обичат защото съм грозен а те са хубави и човекът с черното тяло също не ме обича и по лицето му виждам неприязън защото лицето му е хубаво а моето не е и затова ми се иска да го бия както прави татко с мен да някой ден ще го бия жестоко много жестоко и тогава ще видя дали от лицето му също ще рукне червена течност както от моето и дали ще намаже ръцете си с нея както правя аз и ще удря ли по стените като мене и ще останат ли по тях тъмни следи от ударите му и ще вика ли като мене да ще го бия ще го бия. Татко и мама не ме обичат и аз ги мразя защото не ме обичат да мразя ги мразя ги защото са хубави а аз съм грозен и някой ден ще ги набия а после ще изляза навън и ще набия всички и ще потърся други като мене за да отида с тях да по света трябва да има други като мене и когато ги намеря всички заедно ще бъдем щастливи и ще се обединим и ще бъдем силни а другите вече няма да имат значение за нас макар и да не ни обичат да така ще направя. Ще изчакам да дойде човекът с черното тяло и тогава ще го бия бия бия жестоко много жестоко да и после
Онзи следобед свещеникът дойде малко по-късно от обикновено. Поговори няколко минути с Луиса на долния етаж, а после се качи в стаята. Носеше под мишница нова книга, много по-хубава от другите, с многобройни цветни картинки и фотографии. Свещеникът бе разбрал, че детето не обича да учи букви и числа, но в замяна обича да гледа на картинки нещата, които съществуват в света, и снимки от други места. „Добре, тогава ще сменим обучението с развлечение“, си бе казал той. Свещеникът се притесняваше в тази стая с това малко чудовище с уродлива плът, което обаче също беше човешко същество и също имаше душа като другите. Именно затова той се бе съгласил да се занимава с него, макар да се отвращаваше — такава беше мисията му.
Урокът започна. Седнал на стол, свещеникът обясняваше картинките от книгата. Детето не можеше да приказва, но чуваше отлично, разбираше всичко, което му говореха, схващаше значението на думите. Умът му беше буден, много по-буден отколкото на другите деца на неговата възраст и веднага разбираше всичко, което обичаше и което му допадаше. Той започна да му показва снимките, а детето се засмя с присъщия си монотонен смях, блъсна книгата с късите си ръце със сраснали пръсти, излизащи сякаш направо от раменете му, и скочи върху чуканчетата, които му служеха за крака, но нямаха нито пета, нито пръсти. Изведнъж свещеникът извика.
Детето неочаквано бе скочило на гърба му и бе прехвърлило през врата му късите си израстъци — подобия на крака, бе започнало да го удря по главата със стиснати юмруци, с твърдите си като камък юмруци, надавайки весело единствения си членоразделен вик. Свещеникът се помъчи да се освободи от този плен, но детето се беше впило здраво във врата му като пиявица и го удряше отново и отново, а силата му бе като на кон. Свещеникът не можеше да проумее това внезапно нападение без повод и размахваше обезумял ръце, докато ударите валяха по главата му, по очите, устните и носа му. „Не може да притежава такава сила — казваше си объркан той. — Такова уродливо телце не може да притежава подобна сила.“ Загубил самообладание, той също взе да удря, като употреби цялата си сила, а детето започна да вие, пусна се от врата му, падна на земята и се отдалечи пълзешком към ъгъла. С поглед, замъглен от кръвта, бликаща от разцепените му вежди, свещеникът отвори вратата и излезе от стаята. Спря се само за миг, колкото да се увери, че вратата зад гърба му е затворена.
Луиса го видя да влиза в кухнята, клатушкайки се, с лице обляно в кръв, и ужасена притисна длани към устата си.
„О, боже!“ — възкликна тя. Свещеникът се строполи на един стол и въздъхна дълбоко, почти изхълца: „Никога не е правил подобно нещо — прошепна той. — Нападна ме.“ И в кухнята настъпи тягостна тишина.