не ми харесва тази стая няма прозорец откъдето да виждам улицата и стените са меки и шуплести както и подът няма легло нито стол нито някакъв мебел цялата е празна само на едната стена има тесен процеп откъдето някой поглежда от време на време. Дойдоха вкъщи и ме взеха и ме отделиха от татко който вече не викаше нито се движеше нито бълваше червена течност и очите му вече не бяха хубави и видях мама да ме гледа от вратата с особено изражение на лицето и плачеше а аз исках да й кажа не плачи мамо не искам да плачеш ако продължаваш, ще те бия както бих татко не искам никой да плаче тук защото аз съм много щастлив и никой няма да ми се смее вече нито ще ми съчувствува затова че съм грозен. Но хората които дойдоха ме изведоха от къщи и отначало аз бях доволен защото мислех че ще ме заведат на разходка и ще ми покажат всички хубави неща от книгите но те ме вързаха и ме вкараха в нещо което наричаха кола и не можах да видя какво става тъй като затвориха вратата а нямаше прозорци откъдето да гледам. Усещах че колата се движи дълго а после отвориха отново вратата и бяхме на друго място което не познавах и ме изведоха оттам и ме вкараха в една голяма и сива къща и ме доведоха в тази стая където ме затвориха и не мога да изляза тъй като не знам къде е вратата не е отбелязана с нищо и не мога да удрям по стените защото са меки и не издават шум и не мога да ги мажа с червено както правех преди в моята стая защото ме вързаха и не мога да се движа а само се въртя на пода и викам и пак викам но не ме чуват никой не ми обръща внимание и вече не съм щастлив. От очите ми блика отново прозрачната течност и мокри пода но изсъхва бързо и не оставя петна и тогава викам още по-силно но никой не идва освен някой който от време на време гледа през тесния процеп а после си отива докато дойде друг или може би е същият и пак гледа и си отива а после идва друг и след това друг и друг и отново друг
— Смятате ли, че в случая става дума за психическо разстройство, докторе?
— Не знам. Явно е, че има силно отклонение, реакциите му не са на нормално дете, даже не са на дете. Странно същество е, съвсем различно от останалите. Но умствените му способности не са засегнати. Това е необяснимо.
— Може би всичко се дължи на физическата му уродливост.
— Да, възможно е, макар и да е изненадващо, че при направените по-рано прегледи не е установено никакво явно отклонение в емоционалните му реакции.
— Тогава как да обясним факта, че е убил баща си?
— Не зная. В известен смисъл смятам, че не разбира, че е убил баща си; всъщност мисля, че не схваща смъртта като такава. По-скоро ми се струва, че сегашното му отклонение е само резултат от това, което го е заобикаляло през целия му живот. У нас съществува убеждението, че едно физически уродливо същество непременно трябва да има и умствено увреждане, и в действителност почти винаги става така, но в този случай увреждането не е вродено, а вторично, предизвикано от обстоятелствата. Спомнете си какво ни разказа майката при последните ни разговори; никога не излизал на улицата, не го оставяли да мръдне от онази стая, а бащата често го биел. Всъщност те са изпитвали от него такъв ужас, какъвто бихте изпитали и вие, ако го срещнете неочаквано на улицата рано сутринта. Представяте ли си какво значи да прекарате целия си живот, затворен сред четири стени, да гледате улицата само през един прозорец с решетка и да не познавате никой друг освен двама души, които не проявяват към вас ни най-малка нежност?
— До известна степен разбирам защо са действували така.
— Да, това е проблемът. Майката ни каза, че когато се родил, двамата молили доктора да го убие. Евтаназията е твърде спорно средство наистина, но в някои случаи… Не зная, мисля, че не бива да се допуска такива същества да идват на бял свят. Никога няма да бъдат истински човешки същества, празнотата, която ще се образува непрекъснато около тях, ще ги обгръща с отвращение, съчувствие и ужас, които бавно ще ги извращават… Както в случая.
— Вярвате ли, че бащата се е опитал да го бие и през онази нощ?
— Несъмнено, да. И реакцията на… добре де, неговата реакция е породена единствено от шестте дълги години затвор в един свят, ограничен от четири стени, от неспособността да разбере причината за всичко това, от смелостта да се реши да върне удара и от изненадата, когато вижда, че опитът му е успешен. Няма съмнение, че не е целяло да убие баща си — искало е просто да отговори по някакъв начин на грубостта му, а когато го е направило, е открило нещо ново: насладата от насилието.