— Едно кафе — помоли той. — Чисто и да е силничко.
Остави пушката на бара и се загледа в телевизора. До започването на Програмата имаше още два часа, но вече даваха предварителните обяснения. Първо, връчването на наградата на победителя от предишното предаване, след това изгледи на града от птичи поглед и снимки на някои от най-характерните улички. Интервю, взето набързо предния ден от Беглеца. Нови изгледи на града… Само за три дни се продадоха повече от триста хиляди специални карти на града, напечатани светкавично, за да се задоволи безумно високата заявка на международното издателство, което се занимаваше главно с изготвянето на „единствено разрешените от Програмата карти, с означени на тях всички изходи и подходящи места за лов и прикритие“. Върху картата бяха набелязани ориентировъчни маршрути. Говореше се за трудностите, които създава топографията на града…
— Добро постижение — каза келнерът и посочи двата медала, които Мендоса с гордост носеше на гърдите си. — Откъде са?
— От Питсбърг, преди осем месеца, и от Виена, преди двадесет и два месеца. Днес ще прибавя третия.
Келнерът замълча. Остави поръчката на бара и се оттегли. В този момент на екрана показваха фасадата на една сграда, а гласът на водещия звучеше напевно, с характерния за телевизионните говорители тембър:
— …и оттук, от Централното управление на полицията в града, ще потегли колата, която ще остави Беглеца на непознато място, откъдето ще започне Програмата. Кое е това място? Никой не знае още, но щом започне Програмата…
Мендоса плати на бара и взе отново пушката. Той знаеше. Или поне предполагаше. След като помисли малко логически и бързо пресметна наум, избра три вероятни точки, откъдето можеше да започне увлекателният лов. От многото Програми бе успял да отгатне механизма, който използуваха организаторите, и знаеше какви места се предпочитат. Само че трябваше да се спре на едно от трите.
Избра онова, което сметна за най-подходящо. Излезе и се качи в колата. Погледна си часовника: оставаха двадесет минути до „белия половин час“ преди започването на Програмата и улицата беше пълна с въоръжени хора. Сложи пушката на задната седалка и потегли толкова рязко, че гумите изсвистяха.
— Качете се!
Жерар Шоуб се подчини. Автомобилът бе черен, стар модел, най-обикновен на вид. Седна отзад, между двама полицаи, преоблечени като селяни. Беше без белезници — вече нямаше смисъл от тях. Шофьорът запали двигателя. Потеглиха бавно.
Улиците бяха пусти — течеше „белият половин час“, който предхождаше всяка Програма. В това време никой не можеше да се движи по улиците… въпреки че по прозорците имаше хора. Многобройните охраняващи Програмата, в крещящи жълти гащеризони с изрисуван червен кръг на гърдите и гърба и с автоматични пушки в ръцете, патрулираха по улиците през този половин час и имаха право да стрелят без предупреждение срещу всеки нарушител на правилата. Така и правеха.
Автомобилът се движеше бавно. Наклонил глава, за да вижда по-добре, Шоуб погледна нагоре през задното стъкло. Един хеликоптер кръжеше високо над тях. На малкото телевизорче в колата се виждаше в перспектива някакъв напълно пуст град с жълти хълмове, изпръскани тук-там в червено картини, които се излъчваха преди началото на Програмата. Водещият говореше нещо, което Шоуб не можа да разбере.
Полицаят отляво му подаде една карта:
— Вземете, това е карта на Програмата.
Шоуб не познаваше града с криволичещите улички и картата щеше да бъде единственият му пътеводител, ако се решеше да я използува, но такива имаха и Ловците.
— Посочени са всички изходи. Ако успеете да стигнете жив до някой от тях, ще сте голям късметлия.
На Шоуб му се стори, че в тези думи се крие и присмех. Погледна картата. Не изпитваше страх, само лека възбуда. Беше хладнокръвен, спокоен. В известен смисъл Програмата увличаше и него. Швайцер, който бе оцелял след Програмата и когото познаваше, твърдеше, че да си Беглец е също така вълнуващо, както и да си играеш на Ловци. Във всичко се съдържаше и някакво болезнено удоволствие. Сгъна внимателно картата.
— Къде ще ме оставите?
— Вие сам ще трябва да го разберете. Няма да ви дадем никакво предимство.
— Та те са повече от двеста хиляди! Това ли наричате предимство!
— Но градът е много голям. Те също не знаят къде сте.
Измърмори нещо под нос. Погледна телевизионния екран: „А това?“ Разбира се, винаги можеше да ги заблуди по някакъв начин. Съществуваха хиляди възможности да го направи. Огледа дрехите си: бяха съвсем обикновени. А освен това имаше начин да ги смени. Това беше един от „житейските принципи“ на Швайцер, за да оживее — да променяш външния си вид възможно най-често. Щеше да е интересно да се възползува от опита му. Сви се на седалката.