— Забавлявахте ли се, свини такива? — процеди през зъби Мендоса. Вдигна пушката и стреля нагоре, без да се старае да бъде точен. Това беше първата реакция на всички Ловци и хеликоптерите винаги бяха бронирани. Трябваше да се предвиди справедливият гняв на участниците. Защото Мендоса например знаеше, че ценните минути, които загуби в безсмисления бой с въоръжения глупак, го бяха отдалечили много от Беглеца. Вече не можеше да го стигне, ако не се случеше нещо изключително.
В това време Шоуб тичаше.
Знаеше, че смяната на костюма и пушката в ръката му дават известно предимство. Въпреки че телевизията бе осведомила за промяната във външния му вид и мнозина от Ловците го бяха видели, не всички бяха узнали това и докато влезеха в баровете за връзка да научат новините или да видят забавените кадри на някое от многобройните повторения на най-драматичните моменти — Програмата ги показваше, възползувайки се от спада на напрежението, — той щеше да е в относителна безопасност. А и с пушка в ръка ставаше равностоен противник на Ловците. На два пъти срещна мъже, които носеха оръжие. Нервите му се изопнаха, но се насили да изглежда спокоен. „Няма нищо по-лесно от това да се представиш за Ловец, ако умееш да се държиш хладнокръвно“, казваше Швайцер. В един момент дори попита някакъв мъж знае ли къде може да е Беглеца, тъй като му били казали, че е тук някъде; другият само изпръхтя звучно в отговор. Това му вдъхна по-голяма самоувереност.
До мига, в който, докато вървеше по една улица, на първия етаж неочаквано се отвори прозорец и някой стреля оттам.
Хвърли се бързо на земята, завъртя се два пъти и отново се изправи. Прозорецът все тъй бе отворен и към Шоуб бе насочено дулото на далекобойно оръжие. Не обърна внимание кой беше, нито с какво оръжие, просто вдигна пушката и стреля едновременно с двете цеви. Лицето се оттегли бързо. Шоуб не се потруди да провери дали го е улучил или не — единственото, което видя, преди да се обърне и да продължи да тича, бе очертанието на прозореца, обградено от множество дупки. Докато бягаше, извади двете гилзи и сложи нови патрони. Едва когато побягна, усети болки в десния крак и забеляза червеното петно на панталоните си.
За Беглеца това беше най-страшната опасност и за мнозина се оказваше фатална, защото беше непредвидима: не всички Ловци излизаха на улицата, някои предпочитаха да останат вкъщи, скрити зад прозорците, с готово за стрелба оръжие и едновременно да следят Програмата по телевизията. Разбира се, не беше толкова вълнуващо, както да излезеш на улицата, а и възможността Беглеца да мине точно под техните прозорци, беше минимална. Обаче мнозина предпочитаха пред рисковете на уличния лов сигурността, която възбуждаше не по-малко. Към тях се числяха и онези, които, без да са се записали в Програмата, използуваха същата тактика и ако успееха да уловят Беглеца, продаваха своята победа тайно и на добра цена на някой записал се… тъй като само записаните имаха право на лов.
Шоуб забавяше темпото на бягане почти без да си дава сметка за това. Кракът го болеше все по-силно. Спря и се огледа: кръвта се стичаше на струйка, която мокреше обувката му и на всяка крачка оставяше равномерна следа по земята. Помисли си, че ако стои на едно място, няма да може да тръгне отново и се насили да продължи. Обзе го мисълта, че е загубен, но веднага го осени друга: трябваше да се скрие, да се сгуши в някой ъгъл и да чака. Отхвърли идеята. Добре де, да се скрие, но къде? Докато излъчваха Програмата, всички врати бяха заключени, защото никой не поемаше риска да стрелят в къщата му. Освен това най-лошото, което можеше да стори Беглеца, беше да опита да се скрие — винаги съществуваше възможност да го дебне окото на някоя камера и тогава скривалището се превръщаше в капан за мишки. Точно това се случи преди няколко месеца в една Програма: извадиха седемдесет и шест куршума от тялото на Беглеца и не можаха да присъдят наградата на никого. Кой от куршумите бе отнел живота му?
За един Беглец единственият шанс да не го хванат като заек бе да се движи непрекъснато, да променя външния си вид, когато е възможно, и да не стои повече от тридесет секунди на едно и също място. Трябваше постоянно да избягва преследвачите си, да не престава да тича.
Прехапал устни до болка, Шоуб тичаше.
Кръв. Кръв, кръв, кръв.
Новината се разнесе по-бързо от вятъра. Един хеликоптер бе успял да заснеме последните мигове от сцената с прозореца. Операторът, който се проклинаше, че бе закъснял, изведнъж се вторачи в многото следи по земята, които се проточваха далеч от мястото. Беше интуитивно. В действителност операторите на Програмата биваха избирани заради интуицията и бързината на рефлексите им, получаваха солидна заплата и не по-малко тлъсти хонорари за ключовите сцени. Изглеждаше, че… Без да се замисля, натисна грубо бутона за връщане на лентата и показа в едър план петното. Разбра какво е, бързо даде указания на пилота и проследи кръвта с камерата.