— О, не — изръмжа недоволно господин Симон. — Аз познавам новите форми на продажба. Вижте какво, господин Хътчинс, оставете ме на мира. Не ме интересува покупката на никаква незамърсена земя. Освен това знам много добре, че не съществува никаква незамърсена земя на разумно разстояние оттук, така че това, което ми говорите, е чиста лъжа.
— Моля ви, господин Симон. Дълбоко се заблуждавате, ако мислите, че…
— Млади момко, работя в „Околната среда“.
— Оо — чу се свистене като от изпуснат балон и гласът се изгуби.
Симон стигна до службата си. Слезе до гаража по наклона и изчака да чуе „блаженото“ щракване на затварящата се зад него двойна предпазна врата и изсвирването на защитната въздушна завеса. Белите стени, които го заобикаляха, бяха истинска благодат. Поне се виждаха. Остави настрана маската, прекъсна веригата за филтриране на въздуха, изчака задължителните пет секунди и излезе от колата. Качи се в асансьора.
Секретарката му дъвчеше с удоволствие дъвка от разтворим озон. Такава беше последната мода. Момичето погледна за миг към господин Симон, преди да продължи да преписва някакви документи.
— Добър ден, господине. Как пътувахте?
— Благодаря, ужасно. Днес не се вижда абсолютно нищо. Допреди седмица поне се забелязваха най-близките силуети.
— Наистина е страшно. Разбира се, на пазара се появиха нови, възстановяващи кислорода таблетки с витамини. Опитахте ли ги? Казват, че повдигали и духа.
Той изръмжа нещо неразбираемо. Остави чантичката си, взе документите от масата и ги прегледа набързо.
— Нещо ново в отдела? — попита той.
— Обади се президентът, господине — каза секретарката.
— За какво?
— Иска да знае как върви операция „Приспособяване“. Заинтересуван е от ускоряването й. Както изглежда, желае да представи доклада в Конгреса колкото се може по-рано. Положението в Лос Анджелос го тревожи много.
— Не виждам защо. Подобни нещастия стават всеки ден и навсякъде и не бива да се вайкаме заради това. Трябва да обвиняваме метеорологичната служба, а не хората.
— Да, но случаят с Лос Анджелос беше прекалено раздухан…
— Да, твърде неприятно. Трябва да узаконим декрет, който да определя тези новини като резервна информация. Така всички щяхме да живеем много по-спокойно.
Господин Симон седна на бюрото си. Нещо го прободе в гърдите и той се изкашля. Извади бързо кърпичката си и се изплю в нея. Погледна — нямаше кръв. Въздъхна облекчено.
— Зле ли ви е, господине?
— Не, нищо ми няма. Вчера „подишах“ малко, но в бърза помощ ми казаха, че нямало увреждания. Разбира се, в първите дни човек никога не е сигурен.
— Имали сте късмет, господине. Майка ми „подиша“ миналия месец и десет дни храчи кръв — тя видя тревогата, изписана на лицето на шефа си, и побърза да прибави:
— Но майка ми е възрастна, господине. Тя е на четиридесет и седем години.
Господин Симон се размърда неспокойно на стола си.
— Добре, добре… Да оставим това. Очаквам Харпър от Антипол. Когато дойде, го поканете да влезе в трета заседателна зала и ме предупредете незабавно. Никой да не ни безпокои, докато разговаряме.
— Добре, господине.
— А сега ме свържете с „Автоматични подемни съоръжения S.A.“. С началника на ремонтния отдел. Имам да му кажа някои неща…
Той прекара сутринта в преглеждане на пощата. Имаше от всичко по малко: от гневни писма, съдържащи протест срещу липсата на чист въздух, и оплаквания от приличащите на „циклопи“ сгради, които, разпръснати по всички краища, спираха циркулацията на пречистен въздух, до ентусиазирани съобщения за „окончателни“ продукти. Усмихна се. Няма нищо окончателно, помисли той. Когато много хора са се споразумели да замърсяват света, нищо не е в състояние да го пречисти отново.
Едно писмо съобщаваше за изобретяването на маска, по-удобна за носене и с по-големи филтриращи способности от обикновените. „С досегашните маски — казваше неизвестният информатор — белите дробове на човека се запазват средно само до четиридесет-петдесетгодишна възраст. С моята нова система, изпробвана досега върху всички видове животни, се гарантира живот до шестдесет години минимално. Дотолкова съм убеден в ефективността на маската, че си позволявам да я предложа на този отдел, като се отказвам от петдесетте процента авторски права на рационализатор.“
Симон замислено отдели писмото встрани. Поколеба се. Взе го отново и го подържа в ръце, сякаш го претегляше. Накрая го остави на общия куп при останалите.
Към обяд беше привършил с работата си. Даде на секретарката си пет писма за отговор, взе другите документи, прочете ги, подписа ги и затвори папката.