— Как върви докладът? — попита той.
— Преписвам го на чисто, господине. Следобед ще бъде готов.
Погледна часовника си.
— Харпър не е дошъл още. Странно. Може би ще дойде следобед. По-добре сега да отида да обядвам. Ако пристигне през това време, ще бъда в ресторанта на сградата, ако не, ще се върна в два часа.
— Добре, господине.
Господин Симон излезе. Отправи се към ресторанта. Сети се за повредения асансьор на гаража и за това, че от „Автоматични подемни съоръжения“ му казаха, че ще се забавят два дни, за да го оправят, тъй като действително имали много работа, и нямаше никакво желание да се върне вкъщи за обяд. Поръча си филе от калкан с водорасли. Беше блудкаво както винаги; химията никога нямаше да постигне букета вкусови качества на естествените храни. Спомни си с тъга за последния път, когато си похапна истински калкан, преди да изчезне. Облиза се. Синтетичните праскови, които му донесоха за десерт, не само че нямаха вкус на праскова, но дори не приличаха на синтетика. Сети се за компота от праскови, който грижливо пазеше вкъщи, за да го отвори при някой тържествен случай, и който струваше твърде скъпо на „черния“ пазар, и десертът му преседна. Потрепери. Представи си какво би станало, ако бързо нарастващото замърсяване беше започнало преди разцвета на органичната химия. Пак потръпна. „За щастие прогресът винаги идва навреме“ — мина му през ума. Въпреки че някои пораженци мислят обратното и вдигат врява до небето, искайки да се сложи край на самоунищожаването и обвинявайки прогреса за състоянието на нещата. „Глупости — промърмори. — Аз работя в «Околна среда» и знам как стои този въпрос. Логично е човешкият прогрес да взема своята дан. Винаги е било така. Но човекът е изключително приспособяващо се животно. Може би ще има години на нестабилност, но после всичко ще възвърне равновесието си. Ще променим начина си на живот и ще продължаваме да се чувствуваме много щастливи.“
Остави салфетката и чиниите на въртящата се лента, подпечата кредитната си карта в жлеба на автоматичния касиер и пак се качи в службата си. По пътя си купи комикс от РП-а на учреждението. Накрая отново се бяха решили да публикуват „Приключенията на котарака Феликс“. Общественото мнение натежаваше винаги в момента на вземане на решение.
— Обади се съпругата ви — съобщи секретарката, щом той влезе.
— Обясни ли защо?
— Помоли да й телефонирате. Каза, че има да ви съобщи нещо чу-дес-но. — Тя изимитира толкова сполучливо акцента на госпожа Симон, че господин Симон не можа да сдържи смеха си.
— Някоя нова лудост — измърмори той, отправи се към бюрото и набра домашния си телефонен номер по автомата. Екранчето светна, затрептя, проясни се и се появи образът на жена му.
— Обади ли се на асансьорните техници, скъпи? Синът ни не успя да отиде и днес на училище. Ох, ужасно е, от два дни не смея да изляза. Защо се бавят толкова?
— Имат много работа, скъпа. И често се налага да ремонтират навън. Само за това ли си ме търсила?
— Не, мили. Ще видиш: научих, че… е, добре — по лицето й се изписа съмнение. — Бети ми разказа за нещо наистина прекрасно и си помислих…
— Кое е това прекрасно нещо? — Докато съпругата му произнасяше тези думи, някаква страшна тръпка премина през гръбначния му стълб.
— За какво говориш?
— За новото място за развлечения „Чист въздух“. Бети се върна неотдавна, прекарала е там петнадесет дни. Казва, че е при-каз-но, пле-ни-тел-но, у-ни-кал-но, не-що не-виж-да-но. Дори видяла два пъти небето.
Тя направи драматична пауза. Господин Симон смръщи вежди. Бе чувал по-рано за „Чист въздух“ и за огромния туристически комплекс, разположен на някои от малките тихоокеански острови. Никога не го бяха съблазнили достатъчно рекламните брошури. Много е просто да се открие място, където климатичните условия поддържат въздуха относително чист, и да се изгради център за развлечения за свръхбогати хора, които могат да заплатят за този лукс с парите, спечелени от кражба. Като член на „Околна среда“ бе направил официално предложение, засягащо спекулациите от подобен род. На предложението не обърнаха внимание, разбира се, но той добре знаеше защо — беше чувал имената на някои от съдружниците на финансовата групировка, която изгради комплекса „Чист въздух“, и знаеше какви обществени длъжности заемаха. Изръмжа. Пак изръмжа. Отново изръмжа.
— Това е лъжа за глупаци, скъпа, вестникарска измама. Не ми говори повече за него, разбра ли?!
— Но… о, скъпи! От пет месеца не сме излизали. Забравих даже как изглежда въздухът. Сигурно е нещо прекрасно…!