Когато количката се напълни догоре, господин Оливерос се отправи към касата.
— Уредиха ли се вече нещата, господин Оливерос? — попита любезно касиерката.
Господин Оливерос размаха новата си блестяща карта и погледна към собственика, който с решителна стъпка приближаваше към него.
— Разбира се, че се уредиха. Хората от банките са глупави и недоверчиви, но когато човек има право и го защити, накрая му искат извинение. Знаете ли, трябваше да ми изплатят голямо обезщетение — малко повиши глас, за да чуе собственикът, който беше почти до него. — Хубава шегичка. Така че днес ще я отпразнуваме.
— Радвам се, че всичко се е уредило, господин Оливерос — каза собственикът, който се бе приближил до него и не откъсваше очи от новата карта.
— Повярвайте ми, радвам се.
Господин Оливерос го погледна пренебрежително, с олимпийско спокойствие, докато касиерката вадеше стоките и маркираше цените им на терминала. Натисна клавиша за сумиране, вкара МБК през процепа и подаде на господин Оливерос маркера.
Господин Оливерос отправи презрителен поглед към собственика, набра личния си код и опря върха на палеца си върху идентификационното квадратче.
Машината обработи за няколко секунди данните, изщрака и червената лампичка замига. Касиерката леко смръщи вежди. Без да знае защо, господин Оливерос усети студени тръпки по гърба си.
— Нещо не е наред ли? — попита той. Гласът му беше все тъй уверен.
Касиерката не отговори. Не извърши операцията отново, а направо набра някакъв код на терминала. Погледна буквите, които се появиха на екранчето.
— Съжалявам, господин Оливерос — каза тя тихо, — но машината сочи, че такава сметка не съществува.
Отвъд облаците
Погледна стратореакторите на пистата и веднага усети леко гъделичкане в тила. Като малък беше слушал много истории за стратореакторите и за нещата, които се намираха отвъд облаците. Чудеса се разправяха за платформите. Вдигна поглед към мръсносивото небе, което беше надвиснало като покрив над главата му, съвсем ниско, от хоризонт до хоризонт. Понякога поради липса на въздушни течения слоят мръсотия се спускаше надолу, като образуваше в небето истинско грахово пюре, така че човек не можеше да види нищо на повече от двадесет сантиметра от носа си. Именно тогава имаше най-много смъртни случаи и не всички бяха от автомобилни злополуки. За щастие не се случваше много често, както казваха властите, а освен това метеорологичните служби се стараеха своевременно да ги предотвратяват.
Изкашля се. Инстинктивно натисна бутона на инхалатора на определена степен. След глътката прекалено свеж въздух веднага си даде сметка, че бе прекалил в регулирането. Много внимателно се зае с настройката. За късмет не винаги беше необходимо да се носи маска, за да се излезе навън. Според Здравната служба почти двадесет процента от дните в годината бяха „чисти“. Една стюардеса се приближи към него с грациозна походка.
— Господин Алварес? — каза тя. — Всичко е готово — можете да се качвате на борда. Ще излетим след седем минути. Оттук, моля.
Той преглътна слюнката си, а адамовата му ябълка болезнено подскочи в стегнатата яка на пуловера. Последва момичето, което се движеше по пистата с лекотата на човек, извършвал хиляди пъти същото действие. Щом наближи до машината, видя, че не е много голяма — един обикновен триреактор за петдесет души. На двата му борда блестеше бароковата емблема на компанията притежател, гигантското „Б“ на химическите заводи „Балиер“. Помисли си, че там горе, отвъд облаците, самият господин Балиер, собственик на компанията, го чака. Лично него.
Отвъд облаците. Мечтата на цял един живот. Влезе в машината. Настани се удобно на седалката и усещайки мекия дунапрен и гладкото й кадифе, се наслаждаваше на допира си до нещата, които бяха отвъд неговия свят. Погледна през илюминатора: мръсносиво еднообразие, цветът, който властвуваше над всичко в света от много години. Но там горе… замечта се той.
— Закопчайте колана си, моля. Не пушете по време на излитането. Ако се нуждаете от нещо, не се притеснявайте и ме повикайте.
Бялата усмивка му помогна да закопчее колана си, а после изчезна в пилотската кабина. Огледа се: в самолета беше сам. Притисна здраво към краката си куфарчето с документите.
Кабината представляваше широк, богато мебелиран салон, в който бяха създадени всички удобства за пътниците. Там, в дъното, имаше огромен баршкаф. Прекара език по пресъхналите си устни. Господи, как се нуждаеше от някакъв силен алкохол. Ще поиска от стюардесата, щом се издигнат във въздуха.