Платформата. Сто квадратни километра площ, която плаваше високо над Земята, въздушен остров, приютил половин милион души. Град — още един сред безбройните градове, увиснали във въздуха, над облаците, там, където миазмите на една покварена индустриална цивилизация все още не бяха успели да замърсят изцяло въздуха. Над целия свят стотици платформи се изкачваха или слизаха в зависимост от метеорологичните сведения; издигаха се на дванадесет километра или се спускаха на хиляда и петстотин метра според обстоятелствата, плаваха в безтегловност, поддържайки край себе си винаги подходящо атмосферно налягане благодарение на мощните си силови полета, и се наслаждаваха на постоянно слънце и на вечно чист въздух.
— Градове за богатите — казваха хората отдолу. — Мръсни градове за богатите — но в гласа им прозираше вечната завист на осъдените да живеят закрепостени на замърсената повърхност на Земята.
Обаче сега Алварес си даваше сметка, че всъщност не всичко е толкова просто. Разхождаше се бавно по широките сенчести булеварди на платформата; обикаляше градините с фонтани, срещаше любопитните погледи на хората и виждаше как в тях се отразява бледото му лице, прекалено хлътналите му гърди, потъмнелите му очи и хилавите мускули — пълна противоположност на свежестта, жизнеността и красотата на телата и лицата, които минаваха покрай него и които бяха дразнещо различни. Разбираше, че в душата му бе рухнала една стара мечта, копнежът на хората, които живееха под облаците — копнеж глупав и недостижим: да успееш да се добереш един ден до платформите, да наемеш или да купиш апартамент на някоя от тях, с всичките свръхразходи, които изискваше това; жизненото равнище, данъците, транспорта, поддръжката… Копнежът да достигнеш по-високо обществено положение, да преуспееш и да кажеш, че си нещо повече… неосъществената и неосъществима мечта на милиони човешки същества, които работеха сред праха и миазмите. Даваше си сметка, че тази мечта не може да се сбъдне, защото ако живееше на платформата, не би бил такъв — с хлътнали гърди, угаснал поглед и чувство за малоценност. Красива лудост бе да си мисли, че може да преуспее в живота и да ръководи работата си от една платформа с комуникатори, свързващи го пряко с кое да е място и с хората, които ще се трудят долу чрез него и за него, вършейки мръсната и неприятна работа, както самият той я бе вършил и продължаваше да я върши за Балиер.
Спря срещу огромна сграда, която се извисяваше като стрела към небето, а на частната писта за приземяване върху покрива й една машина, малка наглед в далечината, кацаше в този момент и бе спряна от мощните магнитни връзки. Чувствуваше се изхабен, разбираше, че е само жалка пионка в огромната организация на Химическите заводи „Балиер“, чийто собственик можеше да си позволи лукса да притежава цяла сграда в периферията на платформата, едно от тези здания с открит изглед към бездната от облаци и със собствен трамплин за гмуркане. И за миг си припомни напразното въодушевление, което го бе обзело, като получи задачата да изготви отчет и да напише „Досие, определящо отношението на света към истиола“. Самият Балиер му беше наредил да занесе лично отчета на платформата, а той се беше почувствувал горд и важен, защото за първи път в живота си щеше да се качи на едно от митичните петна, които плаваха невидими над облаците. Щеше да предизвика завистта на всички свои другари и приятели, мнозина от които знаеха, че ще умрат, без да имат възможността да видят тези чудеса, освен на кино или по телевизията. Осъзнаваше, че е бил окаян и глупав наивник, и сега, докато се разхождаше из улиците и парковете на красивия изкуствен град, луксозния град, достъпен единствено за богатите, се чувствуваше неудобно, като аутсайдер. Разбираше, че да си тук, не означава нищо друго, освен още една причина да се чувствуваш отритнат от това общество.
— Здравейте — чу някакъв глас зад гърба си.
Толкова се изненада, че за момент се вцепени. После се обърна. Пред него се усмихваше една девойка. Очите й бяха сини, тенът бронзов, косата — светлоруса. Беше осъдително красива и макар лицето й смътно да му напомняше нещо, той знаеше, че в кръга на своите познати никога не бе срещал момиче като нея. На лицето му се изписа усмивка — плаха, несигурна, и веднага си даде сметка, че това бе най-глупавото, което можеше да направи. Не успя да каже нищо.
— Не ме ли помните? — продължи тя. — Да, възможно е да не сте ме забелязали. Излизахте от кабинета на баща ми, когато пристигнахме, Оливър и аз. За малко да се сблъскаме, а вие се извинихте по много забавен начин — засмя се заразително тя, като си припомняше случая.