— Но основният факт продължава да съществува — възрази слабият мъж с бледото лице. — Статистиките не лъжат: производството на истиол е в състояние да достави енергия само на една трета от населението по света, а ще произведе такова количество отпадъци, че за три години може да унищожи живота във всички води на планетата.
Мъжът се усмихна леко и убедително и небрежно нагласи очилата на носа си.
— И така, мисля, че това е само паника — каза меко той. — И сега водите в целия свят са толкова замърсени, че дори да не произведем нито един милиграм истиол, едва ли ще просъществуват повече от три години — широка усмивка откри зъбите му. — Мисля, че няма да ни струва кой знае колко, ако издирим статистики, които да докажат и това.
— Отдалечаваме се от проблема, който ни събра тук — отбеляза един от първите акционери в компанията, чието главно качество беше да не говори почти никога на съветите.
— О, не, не, не вярвам — каза началникът на отдел „Развойна дейност“. Имаше навика да употребява често думата „вярвам“, произнасяше я с патос, който не звучеше особено убедително. — По-скоро вярвам в обратното, все повече се приближаваме до него. Ще видите, че каквото и да предложим, ще се приеме, ако се окаже убедително. Единственото, което е необходимо, е да набележим широка кампания за проучване и спечелване на подкрепа. Именно това е направил Комитетът за защита на планетата, като ни е използувал за примамка. Но неговите доводи са реакционни и лесно могат да се оспорят. Не може да се спре процесът само като се набляга на отрицателните му страни. Винаги е имало такива, които в ужас са се хващали за главата: „страшните скорости на първите железници ще убият всички пътници“. Съгласен съм, съгласен съм, трябва да приемем, че всяка нова стъпка напред се заплаща. Но винаги е било така и това няма да ни спре никога. Защо? Защото предимствата, които ни предлага прогресът, винаги са по-големи от цената, която трябва да се плати за тях. И все още е така. Много глупаво ще е, ако не се възползуваме.
Той замълча. Присъствуващите се спогледаха мълчаливо. Макар че всички мислеха така, начинът, по който мъжът разглеждаше положението, заслужаваше вниманието им.
— Продължавайте, Бил — каза Балиер, вътрешно удовлетворен. — Вярвам, че имате нещо наум. Нали така? Споделете го.
— Точно така, господине — усмихна се Бил, забравяйки за първи път думата „вярвам“. — Ще видите, всички ние сме единодушни, че щом се появи на пазара, нашият продукт ще се радва на голямо търсене. Той притежава многобройни качества: икономичен е, сигурен е, неговата употреба е лесна, оказва се удобен, има голяма мощност… и най-вече се пуска на пазара в чист вид. А това никой не може да ни оспори.
— Но процесът на производството му?… — каза бледият мъж.
— О, моля ви, да не бъдем пуристи! Процесът на производството на един продукт е нещо, което винаги остава при затворени врати. Ние предлагаме на хората нещо готово. Потребителят не познава почти никога процесите, които водят до получаването на стоката, която купува. Питаме господина, който пали цигарата си с газова запалка, какъв дълъг процес е довел до събирането на тази толкова чиста и удобна газ в запалката. Ако го направим, деветдесет и девет процента от хората няма да могат да отговорят, а и това ни най-малко не ги засяга. Тогава защо да се тревожим.
— Искате да скрием съзнателно от хората цялата отрицателна страна на проблема? — попита дебелият мъж.
— О, съвсем не! Вярвам, че разбирате какво искам да кажа. Нали, господин Балиер? — Той потърси подкрепата на председателя, който кимна енергично с глава. — Не искам да крия нищо, просто трябва да продължим играта с тях. Да не се защитаваме, да нападаме. Имаме работа с група идеалисти реакционери, които се опитват да спрат прогреса, позовавайки се на някои отрицателни страни на същия този прогрес. Да ги атакуваме, като покажем ясно позицията им на реакционери, и да наблегнем на положителните страни на проблема. Светът се движи от мнозинството, а Комитетът за защита на планетата е едно кресливо малцинство. Лесно можем да им затворим устата, ще ги доведем на наша територия, вместо ние да ходим при тях. Истиолът ще бъде необходим продукт, ако хората го търсят, искат, настояват за него. Да накараме хората да застанат на наша страна! Какво ще направят тогава онези… онези…
— Всичко това е много хубаво — измърмори дебелият мъж, — но как ще ги накараме да млъкнат?