— Много просто: ще убедим потребителите, че истиолът е абсолютно необходим. Ще им втълпим, че новият продукт е безкрайно нужен сега, когато в света енергийните резерви са изчерпани, и че неговите вероятни отрицателни страни са доста по-маловажни, отколкото сигурните му качества.
— А как…? — започна Оливър и млъкна, като си даде сметка, че беше нарушил добрия тон.
— Много просто — каза младият мъж, сякаш отгатна целия му въпрос. — Като използуваме умело рекламата. Един продукт от величината на истиола дава възможност да се организира рекламна кампания от голям мащаб, да кажем… един милиард долара. Печалбите ще покрият разходите по кампанията за по-малко от година и не вярвам да се нуждаем от повече пари, за да убедим цялата планета. Не мислите ли, господа, че това разрешение може да се окаже най-лесно осъществимо и най-задоволително за нашия проблем?
Алварес вдигна догоре ципа на стегнатия гащеризон и пое каската от ръцете на мъжа, който му я подаде. Трепереше леко, но това се дължеше на възбудата. Гледаше с крайчеца на очите си Кати, стройното й тяло, силно пристегнато от еластичния термопласт, лицето й, което, обрамчено от русите й коси, изглеждаше още по-мургаво. Изпитваше непреодолимо желание: не към нея, а към всичко, което тя представляваше: стройната й фигура, сините й очи, загорялото й лице, усмивката й, спокойното й щастие. Тя олицетворяваше един свят, един начин на живот, едно желание, които там долу на Земята бяха известни само като израза: отвъд облаците.
Цел, за която мечтаеха, копнеж, достижим само за неколцина избраници, макар и всички да бленуваха за това през целия си изтъкан от несполуки живот.
Подпомогнат от мъжа, Алварес вкара каската в предназначената за целта халка. Той също винаги бе мечтал да бъде един от тези избраници.
— Никога ли не сте се гмуркали? — попита Кати, но веднага си даде сметка колко глупав беше въпросът й и се засмя. — Не, разбира се, че не сте. Много е вълнуващо. Ще видите. Елате, подайте ми ръка.
Застанаха на трамплина и тя го хвана здраво за дясната ръка. Сякаш го разтърси електрически ток с нарастваща сила. „Аз съм глупак, помисли си той, че оставям да ме водят необуздани чувства.“ Тя регулира внимателно притока на въздух в своя костюм и му даде знак да включи радиостанцията и да направи същото.
— Когато скочим, ще усетите разтърсване при пресичането на силовото поле, което поддържа атмосферното налягане в града. Ще забележите, че костюмът ви ще се поиздуе, а може и ушите ви да писнат. Не се плашете. Контролните уреди на костюма ви ще се настроят автоматично към новите условия.
С непохватна, несигурна ръка Алварес извърши нервно всичко, което му показа Кати. Питаше се дали постоянният й смях беше особеност на характера й, или тя просто непрекъснато му се присмиваше. Но смехът й беше заразителен. Ръката, която бе хванала неговата, го стисна.
— Сега — засмя се жената. — Да скачаме!
Усети придърпването и пред бездната, която се разтваряше под краката му, го обля вълна от непреодолим ужас. Не скочи, а беше повлечен в празното пространство. Падна, без да е в състояние да контролира движенията си. Като пресичаха силовото поле на града, стомахът му внезапно се сви, ушите му писнаха и той си пое дълбоко въздух.
След няколко секунди вече можеше отново да контролира действията си. Тогава забеляза, че не пада, а плува във въздуха… или поне така му се струваше. Даде си сметка, че ръката на Кати не го държи вече, и се огледа ужасен. Висеше като в безтегловност във въздуха и леко се въртеше, отклонявайки се надясно, инстинктивно разтворил ръце и крака. А Кати, къде е Кати? Самотата го потисна за миг. После я видя наблизо, на около два метра разстояние да плува като него и както винаги да се усмихва. Тя сви малко тялото си и се приближи до него с учудваща лекота. Показа му какво трябва да направи, за да престане да се върти. Той изпълни указанията й и при третия опит градът застана неподвижен над главата му. Тогава разбра, че наистина падаха, докато платформата сякаш се отдалечаваше над тях.
— Гравитационните регулатори контролират силата на падане и автоматично действат върху нея — осведоми го тя по малкия личен предавател на костюма си. — Но все още падаме бързо, в противен случай щяхме да се забавим много при слизането. Когато ви дам знак, натиснете ръчния бутон, за да прекратите падането и да спрете. Спомнете си какво ви казах на трамплина.
Алварес кимна утвърдително, макар, че всичко, което му беше казала за „гмуркането“ бе като мъгла. Преглътна мъчително.
— Д… да — изрече сподавено, защото си помисли, че тя може би не бе видяла кимването му.