Погледна надолу, от хоризонт до хоризонт се простираше огромно море от замръзнали облаци, които неспирно се движеха. Сякаш той плаваше около тях, и сред неподвижността наоколо и те изглеждаха неподвижни. Но като ги гледаше втренчено, разбра, че облаците наистина се движат, като напредват и се отклоняват бавно. Кати и Алварес падаха плавно и той усети, че отново беше започнал да се върти. Опита се да противодейства на движението, както му бе показала Кати, но този път само усили въртенето. Припомни си кадрите от филми, които беше виждал по телевизията — хора, които, докато падаха, изпълняваха в пълен синхрон балетни движения и се прокле, че е толкова тромав. Помъчи се да запази спокойствие и да не се нервира.
Накрая успя да овладее отново движенията си.
— Харесва ли ви? — попита Кати.
Кимна утвърдително и преглътна. После си помисли, че тя сигурно не беше видяла кимването му.
— Прекрасно е… — прошепна той.
И почувства отново нестихващата завист, която гризеше сърцето му от онзи първи, далечен миг, когато беше на осем години и когато учителят обясни на всички ученици от класа какво представляват платформите. Тогава за първи път осъзна напълно, че на света има човешки същества, по-щастливи от другите, има облагодетелствани класи и че правата, придобити по рождение за едни, бяха недостъпни за други, които се бяха родили без късмет.
— Платформите — беше казал учителят, повтаряйки за кой ли път урока си — са само още една крачка в логичната еволюция на класовото разделение на обществото. Те са нещо не само необходимо, но и неизбежно.
— Но не е справедливо — възрази един от учениците. — Именно от тях сме наследили тоя мръсен свят, в който живеем, и те нямат право да го напускат сега.
— О, да, имат това право, винаги са го имали — беше се засмял учителят и този смях бе наранил до смърт Алварес. — Що се отнася до удобствата и сигурността, богатите и силните са били винаги много по-напред от бедните. Първо построили замъци, затворили се в тях със своите близки и оставили отвън онеправданите. После, когато започнали да се раждат големите градове, те запазили за себе си красивите квартали, в които не допускали хора извън тяхната класа и положение. Когато градовете започнали да се превръщат в мегаполиси и да стават свръхнаселени, те първи се върнали на село, като избягали от заобикалящата ги среда, която вече не ги удовлетворявала. Ние бяхме от другите, с по-малко късмет, и сме вървели винаги след тях, преследвайки ги, търсейки за нас същото, което те бяха постигнали. Накрая те винаги са ни го оставяли, защото са намирали нещо по-добро. И когато простолюдието започна масово да се връща в селата, те му позволиха защото бяха намерили ново място за живот, единствено за хората от тяхната класа: бяха построили платформите.
— Впрочем ние също ще отидем там — беше извикал той предизвикателно. — Имаме право да отидем!
— Разбира се, момче, никой не ти го оспорва! Ще отидем, тъй както имахме право да влезем в замъците и оградените имения и да ги превърнем в градове, а после да преследваме богатите в селата и да вървим винаги след тях по пътя, който те си бяха проправили. Но тогава те ще са изкачили ново стъпало и ако ни оставят платформите, то ще е, защото са намерили нещо по-добро… защото мястото, където живеят сега, вече няма да ги удовлетворява. Знаеш ли, момче? Някой ден ще разбереш, че съм имал право. Ще видиш как, когато замърсяването достигне недостъпните днес замъци на техните платформи, те на драго сърце ще ни позволят да ги заемем като орди жадни грабители и ще основат нови империи в други светове…
Да, спомни си всичко и сега не му оставаше нищо друго, освен да признае, че този мрачен, дълбоко огорчен учител от детството му е бил прав. Защото се говореше, че на Марс и Венера вече изпращали космически кораби с екипажи със задача да основат постоянни колонии и тези експедиции се финансирали не от правителствата, а от големите тръстове на многонационалните компании, които ръководеха икономическия живот и политиката на Земята.
Стигнаха до облаците. Алварес потъна с лекота в една неосезаема маса от памук и дъхът му секна. Изведнъж всичко около него изчезна и той виждаше само безброй бели валма, които скриваха цялата гледка.
Когато в каската му прозвуча гласът на Кати, внезапно изпита страх.
— Гравитаторът, сложете го на нула! — сподавен весел смях последва думите й.
Стъписан и ядосан, той се подчини. За няколко мига капчици обсипаха визьора на каската му. Вместо да се стичат, те се издигаха бързо, като че ли всмуквани от незнаен вятър, който духаше вертикално. После спряха и застинаха досущ като дребни перли.