Той се огледа разтревожен, без да вижда нищо.
— Кати — извика. — Кати?
— Не се движете — каза тя. — Ще дойда при вас.
Настъпи мълчание, а после отдясно една неясна фигура изплува сред памука. Той се поизплаши. После, като видя привлекателното лице на жената, се успокои.
— Хайде, елате с мен — му каза тя. — Ще стигнем до дъното — тя наблегна на последната дума.
Дръпна го надолу. С учудваща сръчност боравеше с копчетата на колана си. Алварес послушно се остави да го водят: беше прекалено удивен от всичко, за да може да изрече нещо, макар че дълбоко в себе си желаеше да пита за хиляди неща. Белият памук около него потъваше неусетно в сянка, потъмняваше, обагряйки се в тъмносиви оттенъци.
— Това е от промяната на вятъра — обясни Кати, без той да я пита. — Никога не знаем до каква дълбочина ще се промени цветът, а понякога дори се обзалагаме. Забелязали ли сте, че през последните години долу вали много по-често? Това са същите тези частички под формата на суспензия, които, хванати в облаците, образуват един вид катализатор на водната пара. А пък и замърсеният слой става все по-плътен и в същото време пропуска все по-малко слънчеви лъчи, така се стопля по-силно горният слой и се улесняват валежите. Знаете ли? Тук, горе, имаме специална метеорология. Облаците трябва да се наблюдават много внимателно, за да се знае дали платформата да се издигне, или да се спусне, или пък да се отклони, за да избегне центъра на някоя буря. Метеоролозите на платформата изпълняват дяволски сложна задача. Разбира се, затова са много добре платени.
Кати направи завой, заобикаляйки една доста тъмна и като че ли малко омазнена част от облаците. Алварес се остави да го влачат.
— Понякога — продължи тя — разполагаме платформата в края на зона от бури и наблюдаваме как се развихрят природните сили. Трудно е да откъснеш поглед, повярвайте ми: удивително е. Човек се чувствува нищожен пред тази гледка. А понякога се гмуркаме и в циклонални области. Разбира се, за това са необходими голям опит и много смелост; доста опасно е. Вижте, вижте, вече стигаме дъното.
Облаците бяха с наситен мръсносив цвят. Не виждаха абсолютно нищо, дори собствените си ръце. И изведнъж облаците изчезнаха. Беше толкова неочаквано, Алварес се разстрои. Сега той отново се носеше в пространството; над главата му внезапно изникна мръсносив покрив, а малки островчета от сивкав памук плаваха около него. Там, на дъното, много ниско, сред блестяща мъгла, смътно се очертаваше някакъв пейзаж… Земята. Пое дълбоко въздух и дъхът му пресекна от страшното усещане, че всеки миг може да полети надолу с ужасна скорост. Кати се засмя високо, сякаш долови целия му ужас. Той се почувствува толкова жалък, че му се доплака от яд.
— На всички ни се случва. Когато за първи път стигнах до дъното, крещях от ужас повече от десет минути. Изпаднах наистина в истерична криза. Оливър каза, че никога не е виждал човек, който, така да е загубил контрол над себе си; удари ме няколко пъти и чак тогава млъкнах, знаете ли? — Гласът й прозвуча доверително. — Това не можах да му го простя никога…
Усещаше се особено тук — покривът, който бе изникнал внезапно над главата му, а по-нататък, там долу, безкрайно далече, съзираше обезобразената Земя, потопена, отразена от странна мъгла. Очите му спряха инстинктивно на висотомера: три хиляди метра… Кати разбра погледа му.
— Можем да слезем до хиляда метра — каза тя, — нашите апарати са сигурни до тази височина. Но, признавам ви, че след като човек стигне веднъж дъното и види пейзажа долу, престава да се вълнува. Не си струва да се слиза повече.
Алварес не отговори. Пред очите му се простираше тъжният, мрачен свят, който приличаше на старец и му причиняваше огромна мъка. Думите на жената определяха ясно действителното положение. За нея дъното беше краят на облаците, там свършваше нейният свят. Отдолу беше друга вселена; нещо, което не я засягаше. А онзи презрян свят беше негов, светът, в който му бе писано да живее. Когато всичко стане необитаемо, казваха хората с вечния песимизъм на безсилните, ние също ще трябва да отидем там горе, на платформите. Няма да имаме друг изход. Но той помнеше думите на своя учител, изречени преди толкова години, и си мислеше, че когато това се случи, те, другите, елитът, привилегированите, също щяха да си заминат; щяха да отидат още по-далече да търсят по-чисти хоризонти, оставяйки им изсъхналите останки от нещо, което някога е било красиво. Защото, когато повърхността на планетата стане съвсем необитаема, платформите ще бъдат само втори вариант на това, което е сега онзи далечен подводен свят. А бариерата между двата свята ще продължава да съществува и винаги ще има едно дъно, което ги разделя.