Престана да мисли. Не, Кати беше нещо различно. Знаеше, че за нея всичко бе само развлечение, средство за успокоение, мимолетно освобождаване от скучния социален кръг, който понякога я потискаше. Сега най-вероятно тя не си спомняше вече за него. Но във всички случаи, каза си той, беше различно.
За първи път си даде сметка, че се чувствува по-сигурен в себе си. Машината излетя и когато напускаше пределите на платформата, за момент сякаш застина във въздуха. Огромният град започна да се отдалечава с нарастваща скорост, докато стратореакторът описваше широк кръг, за да определи посоката си. После се устреми надолу.
Алварес погледна платформата, която сега оставаше точно над него с гладката си долна повърхност.
„Стотици като нея плават на шир и длъж из целия свят“, каза си той. А се строяха още. И щяха да продължават да се строят, докато се заменят с междупланетни кораби.
Отпусна се в седалката си. Спомни си за последните думи на Балиер. Момичетата като Кати се нуждаят от мъже като вас. И после помисли: „Разбира се, че всичко може да се оправи в живота. Беше глупав сън — каза си той — но…“ И защо не? Може би тези три дни са били за нея само една авантюра, но те бяха оставили огнени следи в съзнанието му. А нима за него не беше една лудешка авантюра, тъй като само преди няколко години беше мечтал да се качи на някоя платформа и го бе осъществил. Чувствуваше се променен, вече не бе несигурният и комплексиран мъж, който се беше качил на платформата със същата тази машина. Сега беше друг човек.
— Отвъд облаците… — измърмори той гласно на себе си. Помисли за планетата, която агонизираше в краката му, и реши, че може да я прати в ада. Направи знак на стюардесата. — Донесете ми едно уиски. С много лед.
Извади ключовете и отвори куфарчето. Преди да вземе документите отвътре, погледна за последен път към платформата, която сега изглеждаше като неясно тъмно петно на небето.
После машината потъна в слоя облаци, а слънчевата светлина изчезна в тъжната сивота на света долу. Този свят нямаше да бъде вече негов.
Взе чашата от ръцете на стюардесата, отвори досието и се зачете.
Ако утре трябва да умрем
Пътят едва се виждаше под лунната светлина — досущ като сребриста лента, ограничена вдясно от червената линия на автоматичния контролен водач, който слабо блещукаше, подобно на кървава нишка. Нишката се къдреше и „стенеше“ на завоите, сякаш изведнъж щеше да оживее, а после замираше в плавното плъзгане по правите участъци. Суспензията охкаше тихо и създаваше усещането, че колата плава сред облаците. Стрелката на скоростомера се отклоняваше все повече — сто и седемдесет, сто и осемдесет километра. На всеки завой луната отскачаше от стъкло на стъкло, ту вляво, ту вдясно или назад, сякаш внимателно се взираше във вътрешността на автомобила.
— Свинско е да се живее — обади се Бони от задната седалка, а Роза доволно изръмжа в знак на съгласие.
Пабло плавно натискаше с крак педала на газта. Беше несъзнателно движение, въпреки че Алфонсо, този от факултета, веднага щеше да открие фройдистки противоречия. Усмихна се леко, без да знае защо. Изгледа накриво Ана, която седеше неподвижно до него, вдървена, вперила поглед в шосето.
Когато стигна двеста километра, предупредителната лампичка на автопилота светна и показа допустимата скорост.
— По дяволите, страхлива свиня — каза Пабло и изключи автомата.
Ана не откъсваше очи от пътя, сякаш бе хипнотизирана от криволичещата червена линия вдясно. „Глупачка — помисли си Пабло безжалостно, като отзвук от общото мнение. — Но въпреки това я покани на Събирането, кучи сине“ — упрекна се той веднага. Все още не знаеше защо точно го беше направил. А и не беше се трогнал достатъчно, за да провери. Обикновено не размишляваше често по този начин. Мнозина от другарите му говореха с презрение за нея, че никога не са я виждали по Събиранията, че рядко излизала с хора, че не искала никой да я вози с повече от двеста километра в час. Самата Роза изрази най-заклеймяващото мнение за нея — „Пфу, остави я, тя е от двадесетия век!“ А той я беше поканил да ги придружи. Отчасти заради облога между приятелите му („На бас, че никога няма да се осмелиш!“), отчасти от известно любопитство. („Сигурен съм, че ще откаже.“) Но беше сбъркал. Както и в момента, когато изключи автопилота. Тя не се опита да възрази. Продължаваше да си седи вдървено до него и да гледа втренчено магистралата пред тях, по която профучаваха с повече от двеста километра в час на ръчно управление.