„Вълнение, породено от забраненото“, каза си той, като се подсмихваше вътрешно. Стисна здраво лоста за управление. Над двеста километра започваше опасността, авантюрата. Пилотът-робот е изключен, автомобилът се подчинява на ръцете ти и това вълнува.
Двеста и четиридесет километра. Как ти се струва, изостанала глупачко, дяволско изчадие?! Отдясно на колата шосето бе само искряща нишка с едва забележим цвят. На задната седалка Бони шепнеше нещо на Роза и леко промъкваше ръка под колана на панталона й, а тя се усмихваше. Пабло погледна в огледалото и попита:
— Е, забавляваме ли се?
Бони отговори с безсрамно ръмжене. Роза се засмя малко пресилено.
Пабло погледна изпод вежди електронния часовник на ръката си.
— Днес е двадесет и трети, нали?
— Да — измърмори Бони. — Побързай, иначе няма да стигнем.
— Остават още седем минути, дръвнико. Мислиш ли, че не съм способен да измина четиридесет километра за седем минути?
Пабло натисна още по-силно педала на газта. Скоростомерът показваше двеста и седемдесет километра.
„Транзисторите на автопилота ще се пръснат на парченца, ако видят това“ — помисли той и се разсмя. Почувствува неочаквана увереност в собствената си личност.
Ана седеше до него, без да помръдва, леко напрегната и гледаше очарована виещата се сребриста лента, морето вляво и надвисналата над главите им луна. Без да отдръпва ръцете си от лоста, Пабло се наведе и я целуна зад ухото. Забеляза, че тя едва доловимо се отпусна. Целуна я отново, по-силно и по-продължително.
Автомобилът се наклони два пъти рязко встрани, а после отново възвърна равновесието си.
Сградата беше от червени тухли, съвсем близо до пътя. Преди години я определяха като викториански стил, но сега беше само една развалина. Във всеки случай принадлежеше към епохата, предхождаща масовата индустриализация на строителството, модерната ера на готовите панели, сглобявани под налягане, което я превръщаше в предпочитан вид сграда от младежта. Лозунгът гласеше: „Добрите стари неща“. Ех, да се потопим в миналото и да помечтаем.
Спря колата на входа, като за осем секунди се закова абсолютно неподвижно. Ана беше пребледняла, но не каза нищо. „Почакай, мръснице“ — помисли си той. Отвориха вратите и слязоха.
Почти всички постоянни посетители вече бяха тук: Нандо, Вики, Педро, Хуана, Тина, Луис… Камината беше запалена и само светлината от горящите цепеници осветяваше просторната стая, облепена с тапети в старинен стил. Старите картини и портрети бяха снети и заменени с големи плакати в крещящи тонове, които образуваха цяло пано на стената. Някъде все още се ценяха петната от смъкнатите картини заради промяната в цветовата гама на тапета. Едно петънце, съвсем отдалечено от другите, овално, ярко, показваше, че картината беше висяла дълго, преди да я махнат. „Портретът на дядо — каза веднъж Вики със смях, — образът на строителя и първия собственик на къщата“, а Нандо изтича да потърси изкуствената брада, за да разиграят комедия, но не намери; ядоса се и счупи пет-шест бутилки, а Събирането завърши с чудесно общо сбиване.
На отсрещната стена имаше дълъг барплот от абаносово дърво, имитация на плотовете на старите барове в Западните щати, каквито все още показваха в някои телевизионни филми. Нандо, домакинът, беше фанатизиран почитател на уестърна. Защото къщата, естествено, не беше обществено заведение. „Този вид заведения — казваше Улдрич — са язвата на обществото, т.е. покваряват невинната младеж.“ Улдрич беше мислител на мода сред младите, учител на новите поколения в периода между двете войни, нещо като Маркюс шестдесет години назад, преди да потъне в забвение и преди хората да започнат да го смятат за „демоде“, както се случваше с всички мислители, които се опитваха да отразят неволите на определена епоха. „Да се борим на живот и смърт с клубовете — крещеше той по манифестациите, в обществените паркове, на студентските събирания, — да се борим докрай с дискотеките, с местата за развлечения, където младежта трябва да се подчинява на установените норми и не може да прави каквото желае: да говори за политика, да чупи предмети, да взема наркотици, да се люби пред хората. Да се борим на живот и смърт с отживелите институции!“