Така бяха изгорени някои обществени заведения, а много други трябваше да бъдат затворени поради липса на клиенти. Младежките групи процъфтяваха и така се появиха Събиранията. Всяка Група си имаше Домакин, който беше Лидерът и ръководеше всичко, даваше предложения, организираше и направляваше протичането на Събиранията. Домакинът трябваше да бъде най-смелият, най-дръзкият, най-бунтуващият се неконформист и освен това да притежава подходяща къща, хубава стара къща, в която да се събират всички, същинска „развалина“, но добре украсена и пригодена, за да се чувствува Групата удобно в нея.
Всички се бяха събрали. Днес имаше седемнадесет души: младежи и девойки. Броят им беше без значение, както нямаше значение дали са дошли сами или придружени от някого, дали са хомосексуални или хетеросексуални, дали принадлежат или не към Групата. Наистина нищо нямаше значение: всички Събирания бяха достъпни за всеки, при условие че заплати полагаемата му се част от разходите и се подчинява на специфичните норми, диктувани от Групата и по-точно от Събирането. Всички имаха право да участвуват или да не участвуват в игрите и развлеченията на колектива, да идват и да си отиват, когато поискат, и често, щом започнеше Събирането, се подреждаха по двойки и групички, според вкусовете и моментното настроение на всеки участник.
Все пак Събирането се организираше предварително. Това бе задача на Домакина и от по-големия или по-малкия й успех зависеше неговата популярност, както и тази на Групата. В случай че претърпеше провал, Групата се разтурваше и членовете й, разочаровани от безуспешното търсене на нови вълнения, биваха привлечени от появата на нов Домакин — по-обещаващ и с повече качества.
Щом забеляза, че Пабло влиза, Нандо се запъти направо към него. В дъното на стаята имаше голям плакат с девиза на Събирането. Черни букви на червен фон гласяха: „…ако утре трябва да умрем“, и зад тях, изрисувани в гигантската гъба на атомната експлозия, момче и момиче се любеха. Като се приближаваше към Пабло, Нандо загърби плаката и атомната гъба образува някакво смешно подобие на корона около главата му. Пабло прихна.
— Във форма ли си? — попита Нандо.
— Във форма съм — отвърна Пабло, обаче днес не беше съвсем убеден в това.
Бони и Роза се бяха насочили право към един ъгъл, където Роза прегърна нежно някакво слабо, болнаво момче, което беше в течение на всичко, а Бони поведе оживен разговор с русо, безцветно момиче в раздърпани дрехи. Нандо видя Ана и избухна в смях:
— Хей! Тази е нова! Откъде я изкопа?
Ана, объркана от непознатата обстановка, погледна към Пабло. Той я прегърна през кръста и я привлече към себе си, сякаш искаше да й вдъхне малко вяра, а всъщност целеше да покаже, че е негова собственост.
— Моя е — заяви той, давайки да се разбере, че няма да я отстъпи на друг.
Нандо изгледа Ана от горе до долу като човек, който оценява дадена стока.
— Добре де, добре — съгласи се той. — Значи е новачка, а? — отново се засмя. — Трябва да я видим гола на някой терен.
Завъртя се встрани и без да отдава повече значение на случая, се заговори с друга групичка.
— Не ми харесва този човек — каза Ана рязко.
— Не му обръщай внимание — отвърна Пабло. — Той е гаден тип, но обикновено така се отнасят към новите. Всички сме минали по този път, а след време дори става забавно. Когато дойдеш на две-три Събирания, ще видиш, че изобщо няма да си спомняш за него.
Те се отправиха към бара и седнаха на две високи, неудобни столчета. Пабло извика с жест младежа, който изпълняваше ролята на сервитьор в това Събиране.
— Две от специалните — поръча той. — Да се посгреем.
Момчето изгледа Ана преценяващо.
— Новачка, нали? — попита той. Пабло кимна. — Тогава двойни… Трябва много да се сгорещите.
В дванадесет и четиридесет и пет минути се събраха всички членове на Групата, които бяха обещали да присъстват. За наказание подхвърляха последните трима във въздуха цели десет минути и всички участвуваха в изпълнението на наказанието. Смееха се силно, а най-много самите наказани. Като се премятаха във въздуха, таванът и стените кръжаха около тях, а плакатите се размесваха без никаква хармония в странни комбинации: „Прави… Умирам… Войн… Любов… Нарк…“ Смеховете отекваха учудващо глухо в бледовиолетовите й стени, а избелялата рисунка на хартията се въртеше ли, въртеше. След наказанието на едно от момичетата му прилоша и то отиде до умивалника, за да повърне. На връщане мина зад бара, взе бутилка джин, извади тапата и отпи яко. Остави бутилката на плота и въздъхна дълбоко. Огледа се.