— Вие сте мръсни типове, но това ми харесва — каза тя. И отново надигна бутилката.
Започнаха с музика. Всички Събирания започваха с музика. „Музиката дава тръпка, предразполага“ — казваше Улдрич. Ана, преодоляла първоначалния си страх, се чувствуваше малко по-добре. Около себе си виждаше другарство, непримиримост, движение, което й вдъхваше нова увереност в самата нея. Освен това вече беше изпила три двойни специални. Взе да се пита как е живяла толкова време, без да се осмели да присъствува на нито едно Събиране. Чудеше се какво би правила през нощта, ако не беше приела предложението на Пабло. Вероятно щеше да си стои вкъщи, да вечеря със старите, да слуша тъпите им разговори, да гледа екрана на „глупостите“, да почете малко и да си легне. Усети, че главата й е леко замаяна, но това нямаше значение. Пабло — високо, широкоплещесто момче, не особено привлекателно, но с известен чар, я придържаше деликатно и прегръдката му не показваше чувство за собственост, а беше топла, почти покровителствена. Тя склони глава на рамото му. „Добро момче е този Пабло“, каза си тя, въпреки че не го познаваше добре — със странните му мисли, библиотеката с книги на чужди езици и вечно зареяния поглед над обикновените неща. Не беше като останалите и вероятно затова се разбираха помежду си, тъй като и тя се различаваше от тях.
Почти всички танцуваха, плътно притиснати един към друг, докосваха се, възбуждаха се, милваха се. В началото музиката беше бавна. Бавната музика отпуска, подтиква към изповед, оформя двойките, приканва към следващите етапи на Събирането. Споделяха идеи, желания, мечти, макар сега ликьорът да ги беше позамаял. Тя подпираше глава на рамото на Пабло, шепнейки думи, които сама не знаеше какво означават. После нямаше да си спомня нищо от казаното, но това беше без значение. Важното за момента беше да говори, да излее всичко, спотаено в душата й. Въпреки че вероятно не казваше нищо. Пабло слушаше…
Изведнъж музиката се смени. Неочаквано. Без преход.
Една от многобройните изненади на Нандо като Домакин: бързи и ненадейни смени на обстановката. Бавната музика, която приканваше към изповед, се удави в собствената си мудност и мигновено беше заменена от гърмящ ритъм, натрапчив и отчетлив, което накара телата да се отдалечат и ръцете да се разделят като при внезапно събуждане.
Нандо се беше качил на барплота и викаше много силно:
— Хайде, треперете, треперете! Трябва да треперите от възбуда! Потръпнете! Нека почувствуваме, че сме живи! Глупаци, огледайте се наоколо, вижте ме! Светът не съществува, съществуваме само ние! Треперете!
Той се свлече на колене върху бара с високо вдигнати ръце, поклащайки тялото си в такт с музиката. В момент на необичаен проблясък Пабло се запита дали не разиграва комедия. Но не, Нандо си беше такъв. Това го правеше добър Домакин. Никога нямаше партньор, мъж или жена; винаги беше сам и увличаше останалите като диригент на оркестър, наслаждавайки се в самотата си на удоволствието на другите. На всяко Събиране изпадаше по този начин в първия си оргазъм върху бара, с вдигнати ръце, викаше, крещеше и блъскаше останалите, а после настъпваше моментът, в който се сгромолясваше и риташе във въздуха, цапаше панталоните си, след което лежеше отпуснат, със зареян поглед, в продължение на няколко мига и после пак ставаше и продължаваше и така два, три, четири пъти на нощ. Сега ритъмът на музиката и думите на Нандо увлякоха всички, дори и самият Нандо беше изпаднал в екстаз. Пред него Ана гледаше за пръв път с блеснали очи.
— Хайде, треперете, треперете!… Танцувайте космическия танц! Огледайте се около себе си! Всички цветове са тук, всички цветове на вселената! Жълто, синьо, черно, виолетово, червено! Кръв, кръв! Треперете, треперете!
Това беше безумието на търсачите на емоции, на липсата на разум. Но Пабло не можеше да се включи в играта. Без да знае защо, тази нощ не му се удаваше. Имаше нещо, което го спираше, някакъв странен студ, усещането за нещо недобро. Пламъците от камината хвърляха червени отблясъци по всички лица; от смесицата дим, пот и парфюми въздухът ставаше задушлив, с особен мирис… Подуши. Тамян. Нандо беше изгорил тамян в камината. Голям мръсник. Беше добър Домакин, но правеше номера.
Ана танцуваше пред него почти механично, покорена от внезапната промяна на музиката, сгърчена, забравила всичко, което я заобикаляше, вглъбена в себе си.
Той я стисна силно за ръката и я привлече към себе си. Нещо странно витаеше във въздуха. Никога досега Нандо не беше почвал Събиранията така изведнъж.
— Ела — каза той.
Ана сякаш се пробуждаше от сън. Не го последва, беше повлечена. Пабло разбута двойките и си проправи път до бара. Нандо, чиито ръце опираха в тавана, продължаваше напевния си монолог.