— Нандо — извика Пабло. Хвана го рязко за нагръдника.
— Нандо! — И още по-силно: — Нандо!
Нандо понижи глас и сведе поглед. Тогава Пабло разбра. Музиката продължаваше да звучи и хората се движеха из салона, индивиди без всякаква връзка помежду си освен въздуха, който дишаха, и кълченето, което ги завладяваше. Тамянът изпълваше главите, изпълваше, изпълваше.
— Нандо — каза Пабло. — Ти си свиня! Опил си се!
Очите на Нандо изглеждаха празни. Не беше свалил ръце. На панталона му, до копчалъка, се открояваше голямо петно. Той се усмихваше безумно.
— Да — каза той. — О, да. Много е хубаво да се опиеш.
— Имаш ли наркотици?
— Да.
— За Събирането ли ги донесе?
— Да.
— Дай и на мене!
Нандо погледна за миг към Пабло, без да разбира. Продължаваше да се усмихва.
— Дай ми! — изкрещя Пабло.
— О, да, естествено. Ти също искаш. Справедливо е. Всички искат. Така е справедливо. Добре, добре. Ще намерите горе, в стаите. Оставих ги върху нощните шкафчета. Да има за всички. Постарах се да има за всеки от нас.
Пабло пусна Нандо. Хвана отново Ана за ръката и я задърпа след себе си. Нандо пак се втренчи в тавана, без да спира монотонното си бръщолевене. Музиката в момента беше ритмична и натрапчива вариация, изпълнявана от синтезатор, бас и китара, все една и съща, все една и съща.
— О, господи, чуй ни! — казваше Нандо, докато Пабло се качваше по стълбите, влачейки след себе си Ана. — Чуй ни, твоите роби искат да забравят! Виж ни! Дотегнал ни е светът, всичко, дори и ти. Виж ни!
Стаята беше малка: четири голи стени, нощно шкафче, рогозка. Тапетите бяха подобни на тези от долния салон, но може би не така избелели. Затвореше ли се вратата, зад нея се появяваше натрапчивият плакат с кървавочервения фон, гигантската гъба и думите „…ако утре трябва да умрем“. Беше се превърнал в девиз, девизът, който Улдрич беше предложил на разочарованата младеж: „Няма значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем!“ Беше почти като знаме, като раздиращ вик на едно тъжно, мрачно и отчаяно поколение, родено от войната и предопределено за друга война, без цели, без стремежи, без стимул за живот.
На нощното шкафче се мъдреше бутилка с някаква течност, вероятно вода, две чаши и две бели капсули. Размерите на рогозката бяха точно за двете тела.
Пабло взе капсулите и подаде едната на Ана.
— Какво е това? — попита тя.
— Забрава — отговори Пабло. Напълни две чаши с течността от бутилката. — Вътре има бял прах, изпий го!
— Наркотик ли е? — полюбопитствува Ана.
— Не — каза Пабло. — Забрава. Ти пожела да дойдеш, нали? Ако искаш да останеш тук с мене, изпий това и ела. Ако ли не, отивай си. Слез долу или изчезвай вкъщи, но се махай оттук.
Той отвори капсулата и изсипа съдържанието й на езика си. След това отпи глътка от течността, после още една, но по-голяма.
Седна на рогозката.
— Искаш ли? — обърна се той към Ана. — Ела! Тук, до мен.
Ана пак се поколеба. После отвори капсулата и повтори движенията на Пабло. Изпи две глътки вода като него. След това седна на рогозката с кръстосани крака и впи поглед в очите му. Видимо трепереше.
Пабло протегна ръка и леко я погали по бузата. Ана се усмихна свенливо, сякаш се боеше от нещо. Пабло я привлече към себе си. Тя легна до него и се отпусна, а той я целуна нежно по устните. Бяха сухи и тръпнещи, но топли. Усмихна се и я целуна по-силно. Тя отговори на целувката му. Той започна да разкопчава блузата й.
Докато я събличаше, стаята чезнеше малко по малко от погледа й.
Плуваха бавно в празнотата, голи, вкопчени един в друг, сякаш бяха едно тяло сред безкрайността. Любеха се. Тя стенеше едва доловимо, а той се силеше и чувствуваше болка едновременно с любовта. Имаше кръв, въпреки че не знаеше откъде и защо.
Плуваха и около тях имаше само цветове. Приказна цветна симфония, опиянение от цветове. Ана вече не стенеше, а го гледаше и се усмихваше, а усмивката й караше тялото му да трепери. Притисна я до себе си.
— Лудетино, видя ли? Това е най-хубавото нещо на света, раят, щастието. Гледай, наблюдавай около теб. Съзерцавай истинската вселена, общността на нещата. Гледай и се наслаждавай, в това се състои пълното щастие, което никога не ще постигнем.
Главата й се въртеше, всичко наоколо беше водовъртеж. Планетите се изгубваха изведнъж: непознати светове, в които може би страдаха общества от милиони индивиди — тук евреи, там — негри, по-нататък — жълти, тук — мъртви, там — умрели приживе. Общества, които се разпадаха, прогнили в основите си, изградени от гнусни пари; големите предприятия със сделките си за милиони, производителите на оръжия или онези, които хвърляха бомби, търгуваха с петрол и зад лъскавите абаносови маси обричаха на бавна смърт милиони човешки същества, не така щастливи като тях. Същите, които определяха кой, къде и кога трябва да умре. Но всичко отминаваше ниско долу и се изгубваше в пространството, отдалечаваше се с голяма скорост, а те оставаха сами със себе си, вечни в безкрайността, неизменни. Всичко се губеше далеч, все по-далеч и по-далеч.