— Ана, Ана, искам да забравя.
И можеше да забрави. И забравяше. Всичко чезнеше и оставаше само горещото тяло на Ана, цялото в пот и парфюм, и цветната симфония наоколо, и дъхът й, който го даряваше със странно блаженство. Притискаше я силно, веднъж и още веднъж, и двете тела се сливаха в едно, и тялото на Ана беше прозрачно, а цветовете проникваха през порите й и я превръщаха в огромен калейдоскоп. Нямаше светове, а само цветове, човечеството беше забравено, цялата вселена бе заключена в тях, в щастието им, изключително голямо, и в благополучието на вечността.
Така минаваха часове, дни, месеци, години, векове може би. Докато внезапно всичко започна бавно да се разпръсва. Престанаха да плуват. Световете се върнаха, цветовете се губеха като светлините в театъра, когато осветителите ги изключват една след друга. Пабло простена. Не, не трябваше да позволява всичко да изчезне. Не биваше да свършва. Там беше щастието, но то се изплъзваше от ръцете им като пясък. Не можеха да продължават да плуват, трябваше да се събудят за действителността, а тя беше тъжна, грозна, мрачна. Не искаше да се връща. Ана, Ана…
Около него цареше непрогледен мрак.
Пабло отвори очи.
Цветовете на стената бяха мръсни, светлината — бледа. Огромното кухо око на атомната гъба ги наблюдаваше свирепо: „ако утре трябва да умрем“. Беше плувнал в пот. Погледна към нощното шкафче. Господи, капсулите бяха празни!
Ана лежеше на рогозката до него, по гръб, със затворени очи, изпотена, а по слабините й имаше кръв. Той погледна часовника си: откакто се качиха, бяха изминали два часа, но за него бяха само няколко секунди. „Не бе справедливо“ — каза си той. Съвсем не бе справедливо. Трябваше да започнат отново, да опитат пак. Не можеха да изпуснат рая.
Стана, като се стараеше да не докосва Ана. Той също беше изцапан с кръв. Била е девствена, господи! Пабло се чувствуваше ужасно зле. Заклатушка се към нощното шкафче. Отвори някакво чекмедже. Вътре имаше книга, Библията. Някой остроумник, прокле го той. Хвърли я настрани. Издърпа останалите чекмеджета. Нямаше друга капсула. Изруга още веднъж, но този път гласно.
Излезе гол от стаята. Коридорът беше облепен със същия тъмен поизбелял тапет. Всички врати бяха затворени. Открехна първата. На рогозката имаше двама: той лежеше по гръб, а тя необуздано го пришпорваше. На нощното шкафче се виждаха две празни капсули.
В третата стая нямаше никой. Взе двете капсули й излезе в коридора. Когато се върна в стаята, Ана беше седнала на рогозката. Очите й бяха зачервени и леко подути, сякаш още не се беше събудила напълно, и се разглеждаше изумена. На горната й устна блестяха малки капчици пот.
Щом видя Пабло, тя извика силно, скочи и трескаво го прегърна, като силно се притискаше до него.
— Ужасно беше, Пабло, ужасно — прошепна тя. — Много се изплаших.
За нея това беше неприятно пътешествие, но Пабло не я слушаше. Отстрани я леко и я хвана за ръката.
— Ела — каза той. — Ще го повторим.
— Не — промълви тя, съпротивлявайки се на дърпането. — Не — тялото й потрепери.
Пабло приближи до рогозката и се обърна. Показа двете капсули в ръцете си.
— Виж, имам още. Хайде отново да забравим. Необходимо ми е пак да забравя.
— А на мене не — каза Ана. В очите й се четеше молба, а по лицето й — болка. — Моля ти се.
Пабло остана неподвижен няколко мига, като гледаше ту нея, ту капсулите. Ръката му леко трепереше. Очите му се спряха на твърдите й гърди, талията, опръскания с кръв член. Потръпна. „Още малко и ще повърна“, помисли той. Стисна силно капсулите между пръстите си, бавно, садистично, докато ги счупи и усети как белият прах се плъзна по пръстите му. Приближи, клатушкайки се, до шкафчето, напълни една чаша догоре и я изпи на един дъх. Отново я напълни и пак отпи. После се обърна.
Ана седеше на предишното място и го гледаше втренчено. Лицето й се бе сгърчило в неопределена гримаса. Пабло пристъпи към нея с широко разтворени ръце. Ана се сгуши на гърдите му и силно го прегърна. Той имаше чувството, че тя тихо плаче.
— Идиот — измърмори, без да знае дали го казва на себе си или на нея.