Останаха няколко секунди така, неподвижни, прегърнати, усещащи топлината на голите си тела, всяка гънка на кожата си. Пабло почувствува, че отново се възбужда.
— В дъното на коридора има баня — каза той. — Да отидем да се измием и да се облечем, а после ще се върнем долу. Съгласна ли си? — в гласа му нямаше упрек.
Пред него стоеше голяма чаша. „За забрава“, беше казал той на сервитьора. Но сервитьорът вече беше пиян. Когато на някого от Групата му дойдеше редът да сервира на Събиране, той обикновено се напиваше още в началото. Донесоха му някаква неповторима гадост. Пабло плисна чашата в лицето на келнера, прескочи бара и се обслужи сам. Две големи чаши, пълни догоре. Подаде едната на Ана, без да изпуска другата от ръката си.
— На екс — каза й той.
Пабло изпи чашата си до дъно. Като видя, че Ана не се докосва до своята, изръмжа нещо.
— Трябва да я изпиеш — повтори. Това е единственото, което ще ти попречи да повърнеш.
Ана взе чашата, но я остави на барплота.
— Зле ми е — каза тя. Лицето й леко се изкриви.
— Нормално е за първи път — успокои я Пабло. Започваше да съжалява, че я беше довел. Чувствуваше се отговорен за нея, а не обичаше отговорностите. — Не се безпокой, след два часа ще си съвсем добре. Хайде, не се втелявай и я изпий!
Ана се насили и с три големи глътки изпразни чашата.
Пабло махна с ръка на сервитьора.
— Донеси още!
— Не, благодаря — каза келнерът с полупразна чаша в ръка. — Лицето ми не поема повече мръсотия.
Ругаейки под нос, Пабло отново се качи на бара. Взе наслуки четири бутилки и ги подреди пред чашите. Върна се на мястото си.
— Всичко това нас чака — каза той на Ана, като сочеше бутилките. — Какво мислиш да правиш, да стоиш като тъпачка ли?
Ана го погледна само за миг. Право в очите.
— Защо е всичко това? — попита тя изведнъж.
Пабло не реагира веднага. Беше взел две бутилки и размесваше съдържанието им в чашите. Не отговори.
— Защо, Пабло? — повтори тя. — Защо?
Чак тогава Пабло схвана смисъла на въпроса. Взе си чашата и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави я отново на бара. Подпря се с лакти на плота, поклащайки тялото си.
— Защо ли — повтори той като ехо. Не беше въпрос, а по-скоро потвърждение. — Питаш ме защо идвам тук, опивам се с наркотици, пиянствувам и се държа като глупак?
Ана не отговори. Пабло се обърна с гръб към бара, облегна се на плота и застана с лице към салона. В дъното огънят в камината гаснеше. Той описа широк кръг с ръка, сякаш да обхване всичко.
— Не е ли по-добре да попиташ тях?
Вече никой не танцуваше. Звучеше нежна, почти мистична музика. На Пабло му се стори, че я разпознава: Бах, в аранжимент, който беше запазил до голяма степен истинската музикална стойност. Или може би музика Зен? Нямаше значение. „Тази свиня Нандо знае да урежда нещата“ — помисли си той.
Мнозина се бяха качили горе. Двойки, групички, самотници. Беше въпрос на вкус, на душевно състояние. Понякога човек желае да сподели нещо на четири очи с някой друг, понякога се нуждае от шум и хора около себе си, а друг път егоистично не се интересува от никого на този свят и иска да остане сам със самотата си. Понякога…
Няколко двойки седяха или лежаха на пода в различни пози. По мозайката със старинните мотиви се бяха образували локвички от обърнатите бутилки. Гаснещите пламъци в камината бяха почти единственото осветление на помещението. Нандо лежеше насред салона с лице към тавана, с разперени ръце, с разтворени крака, ококорен. Беше в безсъзнание. Някой беше разкопчал панталона му и се виждаше отпуснатият му член. До ръката му се търкаляха три празни капсули.
— Не питам тях — каза Ана. — А тебе!
— Мене? — Пабло се засмя безрадостно. Взе една бутилка и пи направо от нея. После я подаде на Ана. Тя поклати отрицателно глава. — Защо искаш да знаеш какво мисля за това? Аз съм същият като тях, знаеш ли? Както и ти. Ако не си, защо се съгласи да дойдеш? Знаеше какво означава „Събиране“, нали?
— Ако приех да дойда с тебе — каза Ана и в гласа й прозвуча болка, — то е, защото ми се струваше, че си по-различен. Всички се примиряват с някои условности: малко музика, малко секс, малко наркотици. Освен някои. Като Нандо, като тебе. А това е защото се замисляте, нали?
Пабло не се смееше вече. Беше изключително сериозен. Поклати глава, сякаш искаше да проясни мислите си.
— Да — прошепна той. — Вярно е. Понякога неколцина от нас се замислят. Но точно затова идваме на тези места и организираме Събиранията. Виждаш ли афишите? Те ни карат да приемем действителността, която ни заобикаля, карат ни да мислим. А после пием, тъпчем се с наркотици и спим с някого или онанираме и за кратко преставаме да размишляваме. Знаеш ли колко е хубаво да не се замисляш дори и за миг? Човек е щастлив, безкрайно щастлив. Въпреки че щом се върнеш към действителността, разбираш, че щастието е било мимолетно. Но когато си тръгваш оттук, обръщаш гръб на афишите и изглежда, че не те засягат толкова. А това ти позволява да издържиш още малко.