Ана не е такава, помисли той. Погледна я с крайчеца на окото си. Вече не нервничеше и не наблюдаваше шосето. Гледаше го и от очите й струеше светлина. Спомни си, че преди време, преди много време бе открил същата светлина в погледа на Роза. Дали това не означаваше, че пътят е неизбежен, че всички крачат по една пътека, вървейки по следите на другите. Еднаква ли беше съдбата на всички?
„Трябва да е от капсулата“, реши той. Или от пиенето. А може би и от двете едновременно. Започна да губи представа какво бе говорил на Ана, бяха останали само бъркотията от идеи и усещането, че трябва да се направи нещо, че е наложително да се направи нещо за спасяването на света. „Спасяването на света“, изсмя се той. Старо, утопично понятие за мечтатели и неудачници. Сякаш светът можеше да се спаси.
Лампичката на автопилота светна, показвайки пределната автоматична скорост. Като ругаеше наум, Пабло изключи автоматичното управление и хвана лостовете.
— С пълна скорост! — изхълца Бони зад гърба му, достигайки в същия момент до оргазъм. — ААХ!
Роза вдигна глава, изчисти устата си и се засмя.
Беше се изсипал слаб дъжд и платното на улицата се покри с рядка кал, от което пътуването стана още по-вълнуващо. Не знаеха точно къде отиват, но това беше друг елемент от играта. Да бягаш без цел, беше още един начин за бягство. Пабло настъпи педала на газта. Двеста и тридесет километра. Двеста и петдесет. Двеста и шестдесет.
— Пабло — каза Ана.
— Какво?
— Мислиш ли, че човек наистина може да избяга от действителността?
Той не проговори. Стисна здраво лостовете за управление, като се опитваше да си припомни всичко случило се тази нощ на Събирането. Но колкото и да се мъчеше, в паметта му се бяха запечатали само две сцени: Ана, легнала до него на рогозката след симфонията от цветове, и Нандо, проснал се също насред салона, с кръстосани крака, скръстени ръце и широко отворени очи, и три празни капсули до дясната му ръка.
Нандо. И той беше изживял период на депресия като него. Пабло много ясно си спомняше и това, докато ритмично движеше лостовете, за да следва леките завои. Нандо го бе споделил веднъж на едно Събиране, когато Пабло се чувствуваше твърде самотен. „Всички прекарваме такъв период понякога — му беше казал той. — Важното е да успееш да го преодолееш.“ Той го беше постигнал. „Но — помисли си внезапно — на каква цена?“
Думите на Нандо от онази вечер бавно изплуваха в паметта му. И си спомни с изненада, че бяха съвсем същите несвързани глупости, които беше надрънкал на Ана там, в къщата, тази нощ. Мислите му се избистряха, подреждаха се, свързваха се неумолимо помежду си. И сега думите на Нандо придобиваха друг смисъл. Точен и ясен смисъл, спотаил се дълбоко в сърцето, който нараняваше, нараняваше, нараняваше, борейки се да излезе изпод бъркотията от желания й несполуки.
Те бяха загубено поколение, както сполучливо бе определил Улдрич. Но не бяха единственото. Преди тях имаше много други и още толкова щяха да дойдат след тях. Всяка световна катастрофа притежаваше своето. Част от това поколение се приспособяваше, други се отделяха, а трети бяха отстранявани. А светът не загиваше. Все повече се рушеше, но продължаваше да съществува. Сега ясно си спомни думите на Нандо, блясъка в очите му, стиснатите юмруци:
— Не знам как да ти обясня, Пабло, но трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем. Нуждаем се от някой, който да застане начело, да ни подтикне да се опълчим срещу установената власт и да я свалим, ако се наложи. При необходимост аз…
Красиви детински утопии. Нандо, водачът на младежта, лидерът, който щеше да поведе всички към победата. Нандо, който сега лежеше насред салона на собствената си „разруха“ и се тъпчеше непрекъснато с наркотици, опитвайки се да забрави нещо, за което знаеше, че никога, никога не ще може да забрави, защото то се бе впило с нокти и зъби в най-съкровената му същност.
Вярваше ли наистина във всичко това? Оставаше ли му достатъчно надежда, за да продължава да вярва, или мислите му бяха само спонтанно отражение на мислите, втълпявани на цялата объркана младеж? Изведнъж разбра, че в душата му цари само огромна пустота. Тя беше като голям резервоар, в който се събираха идеите на останалите; противоположни по характер, те се смесваха и объркваха, взаимно се нападаха и се унищожаваха. Подобно на бездънна каца, на проядено дървено буре. Затвори очи. Господи, господи!
— Пабло — изрече Ана, сякаш бе отгатнала бурята в душата му.