— Само двеста и осемдесет километра — изръмжа Бони от задната седалка. Роза продължаваше да лежи по гръб на коленете му, а Бони галеше тялото й почти машинално. — Хайде, Пабло, покажи на какво си способен! Така, напред!
— Ддда! — изписка Роза, като движеше ръката на Бони по най-възбудимите части на тялото си. — Напред!
Пабло почувствува, че в този миг нещо се пръсна вътре в него. Ръцете му бяха като парчета лед върху лостовете за управление. Вземаше завоите с голяма скорост и механизмите на колата скърцаха, стържеха, виеха. Той се освобождаваше, разбираше, че се освобождава от всичко, което го гнети. А в душата му оставаше само студенина и мрак. И всичко това беше просветлението — разбра той. Човек може да мисли разумно само когато душата му е съвсем опустяла.
— Съжалявам, Ана — промърмори той. — Съжалявам.
— Пабло — рече Ана.
Шосето вече не беше сребриста лента, а само подвижна неясна линия с кървавочервена нишка отдясно.
— Сбъркали сме — каза Пабло. — Заблуждаваме се да търсим оправдание на постъпките си, без да знаем, че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността. Ние сме духовно опустошени, Ана. Напълно опустошени от обществото и в нас вече няма абсолютно нищо.
— Пабло — повтори Ана.
— Улдрич е прав. Тази прокълната еврейска свиня винаги има право, обаче ние го разглеждаме само през призмата на страха, който изпитваме. Има ли значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем? Това е единствената философия, която важи за нашето време. Трябваше да го разберем по-рано.
— Пабло — каза Ана.
— Слушай — отвърна Пабло. — Това е крайна философия. Тя има по-голямо въздействие от ликьора, от наркотиците, от кое и да е друго средство, което се стремим да намерим. Тя означава окончателна забрава, ясно ли ти е, Ана? Ние сме безсилни, но в наши ръце е властта да приключим с всичко. Не схващаш ли какво иска да каже Улдрич, не разбираш ли, че никой от нас не е в състояние да го проумее? Няма значение какво ще правим днес, няма никакво значение.
— Това — промълви Роза с прегракнал глас, като движеше ръката на Бони между бедрата си. — Няма значение.
Скоростомерът показваше триста километра, абсолютната пределна скорост. Пабло натисна с все сила педала на газта в отговор на вътрешното напрежение, което изпитваше. Пътят едва се виждаше.
— Гледай, Ана — внезапно рече Пабло. — Виждаш ли шосето? Пълно е със завои също като нашия живот. Но завоите са пречките, които спъват движението ни напред. Правата линия е най-добрата. Винаги е било така и така и ще бъде.
— Пабло, моля те.
Там, отпред, пътят рязко извиваше наляво.
— Правата линия — повтори Пабло. За пръв път в живота си той беше съвсем наясно с всичко.
— Пабло — извика Ана.
Тя се опита да раздвижи лостовете за управление, но ръцете на Пабло бяха сякаш от стомана. На задната седалка ръката на Бони потъваше в тялото на Роза, а вятърът отнасяше думите му:
— Ддда! По права линия!
Завоят беше над тях. Ана изкрещя. Пабло беше приковал поглед напред. За пръв път съзнаваше, че върши нещо. Лека усмивка се плъзна по устните му. Чу се съвсем тихо скърцане, когато автомобилът изтръгна предпазната система. Той грациозно се превъртя за няколко мига във въздуха. Долу вълните равномерно се разбиваха в скалистия бряг. Колата застина за секунда в празното пространство, сякаш поддържана от невидими конци, а после полетя в салтомортале.
На задната седалка Роза крещеше от удоволствие. Беше стигнала до оргазъм.
Инспекторът с мъка се изкачи догоре. Гадеше му се. Може би от зловонието на четирите ужасно обгорени тела в автомобила. А вероятно — помисли с полицейско хладнокръвие той — имаше значение и фактът, че току-що бе привършил с вечерята, когато му съобщиха за катастрофата.
— Карали са най-малко с триста километра в час — поясни полицаят, който разглеждаше счупената ограда. — Няма никаква следа и по земята. Не са натиснали спирачката. Дори не са променили посоката, нищо…
— Може би са се вцепенили от уплаха — намеси се другият полицай.
— Не — промърмори инспекторът почти под нос. — Не са се вцепенили. — С опита, който бе натрупал, можеше да го потвърди, без да се страхува, че ще се излъже.
Пред очите му още бяха четирите трупа, двете двойки, вкопчени в прегръдка, сякаш са искали да се слеят в едно цяло във върховния миг на смъртта. И можеше да се закълне, че в последния миг нито един от младежите не бе изпитвал страх от неизбежната смърт, а само лека слабост, задоволство… С изключение може би на момичето, което седеше до шофьора, на хубавицата, ненавършила и шестнадесет години.