Той се отпусна изморено в колата. Чувствуваше се изтощен. Това беше третият случай, който трябваше да разследва през нощта и който не се различаваше от останалите. Дори се двоумеше дали да ги определи като злополуки. Но с какво друго име можеше да ги нарече официално? И кой ли би се осмелил да го направи?
— Би трябвало да се забранят тези младежки събирания — каза помощникът, който влезе в колата след него… — тези… увеселения. Пият, тъпчат се с наркотици, а после…
Не отговори. Наистина експертизата щеше да установи, че в труповете има следи от алкохол и наркотици, а най-лесното бе злополуката да се припише на тяхното въздействие. Това беше начин да се отърсиш от проблемите си. Да, беше съгласен, че нарастването на смъртността при младежите придобива застрашителни размери, но то се дължеше на факта, че днешната младеж пие и употребява наркотици. Поне така твърдяха всички. Говореше се, че пак ще забранят и двете…
— По мое време нямаше такива работи — каза помощникът му, който вече си мислеше за пенсия.
„Нямаше — съгласи се инспекторът. — Не ставаха.“ Но тогава младежта все пак си имаше цел, колкото и далечна да изглеждаше тя, имаше си свое място, което заемаше. Въпреки че надеждите й бяха удавени в посредствеността, проектите й пропаднаха, а животът й се оказа безполезен и празен. Изведнъж се почувствува ужасно стар и изморен. Махна с ръка на шофьора да се връщат.
По обратния път минаха край къщата от червени тухли до шосето. Няколко години по-рано щяха да я определят като викторианска, но сега беше само „развалината“. До входа й бяха паркирани пет-шест коли. По долните прозорци и по някои на първия етаж се виждаха светлини, чуваше се смях и музика. На един от горните прозорци се появи някакъв силует, който им се подиграваше в мрака.
— Вижте ги — каза помощникът. — Широко им е около врата. Всички са луди.
— Питам се — размишляваше инспекторът на глас, — къде всъщност е тяхната лудост?
— Какво казвате? — изненадано го попита помощникът му.
Инспекторът сякаш внезапно се събуди от кошмара си. Не отговори веднага. Втренчи се в пътя. Неочаквано изпита вина за нещо, което не можа да определи с точност. Помисли си, че има трима синове и че големият бе във възрастта, в която се участвува в Събиранията, и всъщност го правеше. Потрепери.
— Не, нищо — промълви той. — Помислих си, че днес пак ще се приберем късно у дома.
Притча
I
Наричаше се Хуан, въпреки че в първия етап на реорганизацията, след Голямата промяна, му определиха друг регистрационен номер H2.27364.V. Но той си оставаше Хуан, защото така му казваха като малък, когато всичко беше на мястото си и светът си беше свят. Продължаваше да се нарича Хуан, макар че табелката за самоличност, която висеше на врата му, натрапваше някакви абсурдни цифри.
Беше твърде стар. Прекалено може би. Беше преживял толкова много години, че едва си спомняше за младостта. Беше на… но какво значение имаше възрастта? Беше стар колкото своя свят.
Не се занимаваше с нищо определено. На няколко пъти правиха опит да го уловят в стоманения капан на Новата организация, въпреки че никога не успяваха. Беше свободен и щеше да си остане свободен, докато има живот в него — казваше той. Беше единственият човек в целия свят, който вършеше каквото искаше и знаеше това. А то му даваше усещането за неопределимо щастие, което не би заменил за цялата власт над вселената.
В началото, когато се извърши Голямата промяна и последователно се осъществяваха реорганизациите, свързани с нея, мнозина бяха като него. Хора, отритнати от обществото, които не можеха да се приспособят към никаква промяна, нито да участвуват в коя да е от новите задачи. Другите ги наричаха „скитници“ и инстинктивно страняха от тях. Но времето минаваше и Новата организация постепенно ги поглъщаше. А онези, които не се претопиха, бяха изолирани и измираха един след друг.
Остана само той. Отдавна беше единственият. Хората забравиха значението на думата „скитник“ и срещнеха ли го, гледаха го с любопитство. Полицията по Градовете се опитваше да го залови и да го вмести в социалния механизъм. А той все бягаше, бягаше, бягаше. Такава беше участта му: да бяга. От град на град, като следва трасетата на въртящите магистрали и се старае да не тъпче безбрежните насипни площи, където житото, царевицата и зеленчуците избуяваха на гъсто, в изобилие. Да бяга без определена посока, чужд на всичко и същевременно съпричастен на всичко. Да бяга, да бяга, да бяга… търсейки нещо, което знае, че няма да намери никога.
Беше единствен екземпляр в света, представител на вид, застрашен от изчезване. Ала той продължаваше да върви по пътя си, като очакваше с примирение оня неизбежен ден, в който щеше да настъпи краят му.