— Нямам работна карта — отвърна. — В живота си никога не съм работил. Нямам постоянно жилище. Нямам прилично облекло. Аз съм скитник.
— Скитник ли? — измърмори полицаят. — Не знам тази дума. Почакайте за момент — подвоуми се той, — ще се свържа с началниците си.
Хуан изчака.
Някакво сребристо транспортно средство се спусна, спря пред двамата и от него слезе един мъж.
— Този ли е? — попита новодошлият.
— Да — каза полицаят.
Мъжът огледа внимателно Хуан, който седеше спокойно. За пръв път от доста време насам се чувствуваше обзет от голяма слабост.
Накрая Новата организация беше победила.
— Наистина ли не работите никъде?
— Не, никъде.
— Защо?
Лека усмивка пробягна по устните на Хуан.
— По мое време никой не беше задължен да работи — каза той. — Всеки можеше да избира свободно начина си на живот: това беше личен въпрос, който зависеше само от него. Аз избрах да не съм обвързан с някого или с нещо, да остана свободен и да тръгвам или да се връщам откъдето искам и както искам. Избрах живота на скитника.
— Скитник? — каза новопристигналият. — Не зная тази дума.
Хуан погледна първия полицай.
— Да наистина. Вече не съществува. Но преди време съществуваше и беше чудесна дума.
— А какво прави скитникът? С какво се занимавате?
— С нищо определено. Скитникът само се придвижваше от едно място на друго място, без връзки, които да го задържат, без никакви обещания, нито пък задължения. Скитникът спираше в кое да е селище, когато все още имаше такива, и помагаше на хората да свършат работата си за деня срещу малко храна, няколко монети и покрив за една нощ.
— А скитникът няма ли постоянно жилище? Нито работен фиш?
Хуан повдигна рамене.
— Целият свят беше негов дом. Ако не можеше да се приюти под някоя стряха, скитникът спеше под дърветата, сред полето. В прохладните летни нощи беше красиво да гледаш и да се любуваш на звездите на небосклона, докато дойде сънят. — Въздъхна. — Да, беше много красиво.
— Не разбирам думите ви.
— Знам. Вие се стараете да говорите в сегашно време, докато аз трябва да говоря в минало. Сега вече не съществуват села, нито поля, нито дървета, само онези, от оградените плантации. Хората не лягат на земята с лице към небето, за да наблюдават звездите. Вече няма обори, нито плевници, нито ферми. Затова няма и скитници. Затова и вие не ме разбирате.
Човекът поклати глава.
— Не се безпокойте — каза той. — Ще ви дадем подслон и храна. Всички имат право на жилище и труд. Не разбирам как сте могли да живеете толкова време и без двете неща.
— Аз също — каза Хуан искрено и отново хвърли поглед към осемте барокови кули на стария храм. — Наистина ли ще го събарят? — попита той.
— Разбира се — каза другият. — Запазването му бе необяснима слабост от първия период на Голямата промяна. Той е неестетичен, обемен и безполезен. По-практично ще е да се построи нов жилищен блок.
Очите на Хуан се наляха със сълзи.
— Да — призна той. — Ще бъде по-практично.
Сребристото транспортно средство ги прекара през Града по непознатите писти за движение. За пръв път Хуан ползваше транспорт в Града и се чувствуваше отвратително. Движеха се много бързо по претъпканите писти. Отгоре на това не проумяваше как транспортното средство може да бъде в безтегловност на няколко сантиметра от земята и в същото време да следва трасето на пистата, без никой да го управлява. Вторият полицай се опита да му обясни, като разправи за някакви си „магнитни писти“, и се присмя на недоверието му. Всичко беше странно, както и самият Голям град.
Накрая стигнаха до сграда, която по нищо не се различаваше от останалите. Машината излезе от пистата и се спусна леко надолу до нивото за паркиране, срещу входната врата. Човекът, който бе дошъл да го вземе, слезе и Хуан го последва.
— Какво е това? — попита той.
— Службата за Централен градски контрол — каза мъжът. — Влезте.
Хуан влезе. Вътре миришеше на антисептични средства. Неговото обоняние, свикнало с дъха на девствената земя, на ливадите, на бреговете на изчезналите реки, протестираше срещу пълната липса на мирис, не, срещу тази странна миризма, която искаше да неутрализира всички останали миризми. Още не бе прекрачил прага и невидима лъчева завеса подложи на облъчване кожата и дрехите му, унищожавайки всеки микроб или паразит, каквито вероятно носеше със себе си. Пречистен по този начин, той влезе вътре.