Хуан беше убеден, че това е една от главните причини, предизвикали Голямата промяна. Неизбежно бе, че се случи — светът трябва да се приспособи към новите условия, а човекът да се променя с него. А за да се измени човекът, бе нужно да се промени редът, на който се основаваше старото общество.
— Кризата се крепи на три големи стълба — му каза някой преди доста време, когато Голямата промяна беше обикновено протестно движение. — Първо, свръхнаселението, което отнема все повече от жизненото пространство и от ресурсите. Второ, нарастващата автоматизация, която произвежда повече и по-доброкачествени продукти с по-малко човешки усилия, с което дори работната ръка да е по-ценна и по-добре заплатена, скоро настъпва насищане на пазара и разликата между привилегированите и нуждаещите се класи нараства, а покупателната способност на голяма част от населението намалява. И трето, пълна дезорганизация и раздробяване на управляващите ведомства, които не могат да разрешат нито един от двата проблема.
— Наистина ли няма никакво разрешение? — бе попитал той.
— Напротив, има различни решения. Но за да ги използуваме, трябва окончателно да се спре намаляването на работните места, или по-точно казано, необходимо е те да се увеличават. А единственият начин да се постигне това е световното общество да се управлява от един човек, за да се избегнат социалните последици, причинени от икономическата и идеологическата конкуренция на нациите, разделението на бедни и богати страни, а също и липсата на организация в правителствата, разединени и управлявани от неспособни личности с кратки мандати. Политик, който има пред себе си по-малко от десет години управление, никога не предприема дългосрочни мерки. Ако постигнем политическо и икономическо единство в световен мащаб и ако установим продължителен мандат, ще има обществена стабилност.
— Но това ще стане ли някой ден?
— Да. Рано или късно, но ще стане. Само че за да стане, ще трябва да се откажем от други неща, да дадем нещо в замяна. И може би за мнозина от нас това, което ще дадем, е по-важно от онова, което ще получим.
Сега Хуан си припомни тези думи и пророчеството в тях. Три години по-късно дойде Голямата промяна, а след нея преходният период, в който се създаде Новата организация. Основните проблеми, които измъчваха хората, изчезваха, но действително трябваше да се пожертвува нещо в замяна. Оставаше въпросът дали постигнатото е повече от изгубеното. Хуан не можеше да отговори. Все още не.
— Хората са щастливи в Новата организация — каза Диспечерът. — Всички мъже или жени знаят, че бъдещето им е осигурено, че има някой, който да бди над тях, че не трябва да се тревожат за нищо. Борбата за живот вече не съществува и всеки индивид знае още от раждането си, че мястото му в големия свят е запазено и че никой никога не може да му го отнеме. Когато му дойде времето, започва да работи и спира в определен момент, за да отстъпи на другите. Винаги с убеждението, че никога не ще му липсва място, за да живее, нито храна за всеки ден.
— Но това не е достатъчно — отбеляза Хуан. — А мечтите? Амбициите?
Диспечерът повдигна рамене.
— Не знам какво да ви кажа — отговори той. — Единствено че така човек е щастлив.
— Вие щастлив ли сте?
— Да. — Диспечерът вложи в тези думи цялата си убеденост.
Защото човекът е щастлив в Новата организация.
Когато се роди, знае, че мястото му в света е запазено. Първите три години живее с родителите си, а ако те работят на смени, го оставят в детска градина. После преминава през Организационния център, където го обучават само за задачите, които ще изпълнява след това. Там се научава да разпознава всичко, което го заобикаля. Разбира, че сам човекът не представлява нищо, че неговата сила е в общността. Научава се да подценява хората като отделни личности и да им се възхищава като общност, а също така горещо да желае да принадлежи към общността. Когато тези идеи се превърнат в негова същност, навлиза в обществото.
Човекът от Новата организация е приет в обществото на петнадесет години. Тогава се смята, че е достатъчно зрял, за да се развива самостоятелно. Дава му се право да живее в жилищна клетка и му се връчва работна карта, най-голямото богатство през остатъка от живота му. От този момент работната карта става документът, който отваря пред него всички врати. С нея има право да се храни в обществените столове, да посещава общи събрания и колективни забави, да получава дневната си надница от петнадесет обменни диска, да плаща наема за жилището си, да си намери партньор, с когото да живее колкото си иска.