— За да има някакъв подтик, който да активизира личната инициатива.
— Личната инициатива е безполезна, ако не се отрази в колективната. Това беше един от недостатъците на старата организация — да се вярва прекалено в човешката индивидуалност. Човекът се издигаше или си мислеше, че се издига, и чувствуваше, че превъзхожда другите. Така са възникнали обществените класи.
— Но те все още съществуват.
— Не е вярно. Съществуват „работни“ системи, което е нещо съвсем различно. Всеки заема длъжността, отговаряща на способностите му, но извън работните центрове всички сме равни. Всички получаваме по равно — петнадесет обменни жетона на ден, всички ходим на едни и същи колективни забави, всички имаме еднакви права и задължения. По този начин премахваме завистта, съперничеството, озлоблението, борбата да заемеш поста на другия.
— Може би сте успели. Но сте унищожили основното предназначение на човека като личност.
— Индивидуално предназначение не съществува. В това се състои силата на нашата Нова организация: от значение е колективът, а не личността.
— Това означава да се признае, че индивидът не съществува като такъв.
— Не извъртайте, не съм казал такова нещо. Вие сте индивид. Аз също.
— Какво представлявате като личност?
— Това няма значение.
— Напротив. Вие прекарвате осем часа дневно пред това огромно табло и чакате да светне някоя лампа. Защо? За да разрешите нещо дребно, което в повечето случаи дори не е нужно да се решава, тъй като се оправя от само себе си. Всички хора, седнали до машините, изпълняват най-често ненужни, безсмислени дейности. Не знаят какво вършат, нито за какво служи техният труд, а най-лошото е, че това изобщо не ги интересува. Те само подражават на машините, които обслужват.
— Но така са щастливи.
— Сигурен ли сте, че наистина са щастливи?
Понякога се случва да проклинат Новата организация. Случва се и човек да прекъсне работата си и да се запита: „защо?“. Тогава вероятно той се замисля над нещата, които го заобикалят, и вижда всичко съвсем различно отпреди.
Хуан си спомни историята на HL.03694.S. Беше станало преди много време, още в началото на Новата организация, когато Голямата промяна не се беше установила в света. HL.03694.S нямаше друго име или го бе забравил. За хората наоколо той беше само HL и това бе достатъчно.
HL работеше в голям заводски център с още шестстотин мъже и жени, които изцяло му приличаха. Работата му беше проста — намираше се на най-ниското стъпало на специализацията, а това означаваше, че е равен на който и да е от останалите граждани. Всеки ден в продължение на осем часа седеше пред голяма машина, която не се различаваше от другите петстотин петдесет и девет машини около него. В средната част на машината имаше отвор, разположен до платформата, на нивото на ръцете на оператора. Всеки тридесет секунди машината изхвърляше през отвора малък правоъгълен предмет. HL вземаше предмета, поставяше го на шаблона, сваляше някакъв лост — малък свредел започваше да се върти и пробиваше малка дупка на една от страните на правоъгълника. Нямаше опасност да се сгреши, защото предметът влизаше в шаблона само в едно положение и мястото на дупката се определяше от лоста, който HL снемаше надолу, а дълбочината й — от горното положение на същия лост. След като извършеше операцията, HL поставяше металния правоъгълник с дупката нагоре на конвейер и транспортната лента отнасяше изделието на непознато място заедно с останалите части, произведени от монтираните една зад друга машини. Когато приключеше с операцията, изчакваше да получи друга част, за да повтори всичко отначало. И така до безкрайност.
HL си вършеше работата, и то добре. Обаче той обичаше да си фантазира. В други епохи това, което правеше, се наричаше „мечтая“, но сега думата беше непозната в Новата организация. Често си мислеше за големи самостоятелни къщи, за простори, реки, плажове, гори, неща, за които си спомняше смътно и които бяха отдавна изчезнали. Мечтите му бяха безпочвени, но му даваха известно чувство за свобода.
Един ден HL започна да мечтае по време на работа. Не разбираше какво точно върши, само затвори очи и си представи къщичка сред гора, до поток, който гъмжеше от риба, а той бавно хвърляше въдицата в него. Видя се как живее в тази къща, построена от дървени трупи, и се почувствува щастлив.
Но машината неспирно изхвърляше малки правоъгълни предмети на работната маса всеки тридесет секунди. Две минути по-късно един мъж дойде при него.
— Какво става? — попита го той. HL изненадано отвори очи.