— Нищо — промълви той, без да знае къде точно се намира и какво означава всичко това. — Нищо.
— Разбира се — каза другият мъж с лека насмешка. — Вече проверих. На масата ви има пет парчета. Ще бъдете глобен.
Глобите се състояха в намаляване на дневната надница с един обменен жетон в период от един до двадесет дни и имаха за цел да попречат на хората да се отнасят немарливо към работата си. HL замълча: глобите винаги бяха справедливи и заслужени. Мъжът взе петте части и ги отнесе със себе си. HL продължи работата си — правеше малък отвор на всяка част, изхвърлена от машината, а после я поставяше на транспортната лента и за всичко отделяше тридесет секунди.
Друг път му хрумна странна мисъл. От дванадесет години работеше в този център с една и съща машина. Дванадесет години събираше малките правоъгълни парчета, които му „подхвърляше“ абсурдният отвор на машината, пробиваше им дупки и ги нареждаше на транспортната лента. Останалите петстотин деветдесет и девет човека се занимаваха със същото. На три смени, двадесет и четири часа на денонощие. Това възлизаше на седемдесет и две хиляди изделия на час, милион седемстотин двадесет и осем хиляди изделия на ден, шестстотин двадесет и два милиона изделия на година. Ако се предположеше, разбира се, че операцията се извършва само в този заводски център. За какво беше нужно всичко? Какви бяха малките предмети, които изхвърляше машината, за какво служеха, къде се използуваха? Накъде ги отнасяше транспортната лента?
Беше обсебен от тази мисъл дълги дни. Опита се да открие, според формата, теглото и материала на изделието, какво представлява то и за какво служи. Не успя — до него стигаше най-обикновен метален паралелепипед, гладък, сплескан в краищата, леко издълбан вече от едната страна. Цели дванадесет години, без прекъсване, всеки тридесет секунди през ръцете му минаваше такъв предмет и неговите петстотин деветдесет и девет непознати колеги можеха да кажат същото. Каква беше целта на всичко това?
Помисли, че може би някой от неговите приятели, които работеха другаде, знае повече за предназначението на малките правоъгълни изделия. Хрумна му, че ако скрие едно от тях в машината, а после го отнесе, никой не ще забележи липсата му. И със сърце, което биеше до пръсване, взе един от паралелепипедите, проби му дупка и вместо да го сложи на лентата, го пъхна крадешком в джоба си.
Две минути по-късно при него дойде мъжът.
— Скрили сте една част — каза той. — Върнете я.
HL се подвоуми. После подаде малкия паралелепипед на мъжа, защото знаеше, че няма смисъл да се противи.
— Ще бъдете наказан с глоба — рече мъжът и си отиде.
Заредиха се подобни неприятни случки. Понякога се натрупваха предмети, друг път той ги поставяше неправилно на лентата, с дупки, неотговарящи на дълбочината, защото не беше свалил лоста надолу… Когато забавяше някоя част, не можеше да възстанови темпа на работа. И глобите ставаха все по-чести.
Но това вече не вълнуваше HL. В действителност никога не го бе вълнувало, въпреки че дотогава не си бе давал сметка.
През свободните си часове HL бягаше от града. Спираше пред току-що обградените участъци обработваема земя и по цели часове наблюдаваше как гъстата пшеница се полюшва под полъха на вятъра, сякаш следва някаква нечута мелодия. Често се скриваше сред житните класове, усещаше прохладата на земята под нозете си и ударите на стъблата по тялото си, радваше се на ненадейния „душ“ на системата за автоматично напояване и се чувствуваше странно щастлив. Вървеше ли, вървеше през полето, с чувство за пълнота в душата си, каквото не бе изпитвал в града дори и след най-изтощителните колективни събирания.
Един ден, по време на случайна разходка, откри цветя. Без да знае как, те бяха поникнали в края на огромна царевична нива. Простички, червени, непознати цветя, които принадлежаха към многобройните видове, които в Новата организация се смятаха за безполезни. Едно време ги наричаха макове, макар вече никой да не си спомняше името им.
HL приклекна до тях и дълго им се любува. Помъчи се да откъсне едно цветче, но нежните листенца се разпръснаха от допира на грубите му пръсти. В миналото съществуваха много видове цветя като тези, наричаха ги декоративни, защото предназначението им беше само да радват очите и сърцето на хората, които им се възхищаваха. Сега вече не бяха необходими, човекът беше щастлив от само себе си и отглеждането на нещо толкова безполезно беше загуба на време и на пространство.
HL откъсна внимателно цветята и направи малко червено букетче. Когато се върна в Града, беше най-щастливият човек на света.