Но по пистите за движение на пешеходци в Града хората го наблюдаваха с любопитство и той скоро разбра, че обектът на вниманието им беше букетчето, а не личността му. Цветята, които носеше в ръка, бяха отживелица, отречена от практичния дух на Новата организация. Изведнъж се почувствува като престъпник. Опита се да скрие букетчето, доколкото може, обаче само изрони цветчетата и следата зад него, подобно на гротескни капки кръв, стигна до апартамента му.
По онова време HL поделяше жилището си с жената, която му беше приятелка. „Чуждите хора не ме разбират, но тя сигурно ще ме разбере“ — помисли си той. Влезе предпазливо, приближи се откъм гърба на жената и весело й предложи букетчето. Удивеният й поглед се задържа няколко секунди на тъжните, полуувехнали смачкани цветя. После тя взе букета и го разгледа.
— Много са хубави — рече жената, защото усещаше, че трябва да каже нещо, за да не нарани чувствата му. После запита. — За какво служат?
HL би искал да й обясни, че не служат за нищо конкретно, че предназначението им е да радват очите на хората, които са близо до тях, да повдигат духа им, да подчертават женската красота и че това е достатъчно. Но тези мисли не можеха да се изразят с думи, които тя би разбрала. Замълча.
Жената стана и потърси място, за да остави букетчето. Но жилищата на Новата организация не са пригодени да съхраняват ненужни неща. Тогава, след моментно колебание, тя ги помириса за последен път като по задължение и ги изхвърли в канализацията.
— В края на краищата не служат за нищо — каза, сякаш се извиняваше — и предполагам, че ще замиришат лошо…
HL не отговори.
Един ден Хуан срещна HL край огромната царевична нива, близо до въртящата се с голяма скорост писта, която свързваше двата най-големи града на страната. Разговаряха дълго и за много неща и скоро установиха, че техните идеали изненадващо си приличат. Тогава HL го нарече другар, прегърна го и сподели най-съкровените си мисли и това, че му е дотегнало от Новата организация, от работните центрове, жилищните клетки, апартаментите, от всичко, което бе символ на Града и на подвижните писти. Повери му, че иска да избяга, но не му достига смелост.
— Знаеш ли какво ще направя — каза изведнъж той. — Съзнателно ще престана да работя някой ден. Изобщо. Ще спра и ще оставя да се натрупат върху масата малките метални правоъгълници, докато покрият цялото ми работно място. А когато дойде човекът да ми съобщи, че ще ме накажат с една или няколко глоби, ще му отговоря, че не ме интересува и че може да ме глобява колкото си иска, защото не мисля да продължавам да работя. После ще стана и ще си тръгна. И никога вече няма да се върна в Града.
Хуан одобри идеята и му предложи, ако желае, да продължат заедно пътя си. HL изглеждаше въодушевен от предложението. Нарече Хуан „братко“ и пак го прегърна, а после го помоли да го чака там, тъй като на другия ден щеше да изпълни важното си решение и щеше да се присъедини към него. Обърна се и се запъти към Града, за да си вземе малкото вещи, които му бяха скъпи.
Хуан го чака на полето през целия следващ ден. Чака един, пет, десет часа след завършване на смяната. Прекара нощта сред царевицата, както и следващия и последващия ден. Чака го много дни. Но HL не се върна.
— В началото си помислих, че случаят с HL няма да бъде единствен, че хората започват да разбират робството, на което се подлагат, и че се подготвя бунт на човешкото съзнание срещу липсата на чувства в Новата организация. Помислих, че част от човечеството би желала да се върне към природата, да съжителствува с нея както по-рано. Но сбърках. Не знам какво се е случило, но HL не се върна и никой друг досега не е дръзнал да извърши онова, което той искаше. Никой не обикаля из нивята следобед, за да събира китки от макове и маргарити, които се срещат все по-рядко, нито пък някой оставя металните части да се натрупват пред него, докато си мечтае за дървена къщичка сред гората. Не вярвам, че човек, който е извършвал дванадесет години без прекъсване една и съща безсмислена операция на всеки тридесет секунди, е спрял, за да се запита защо прави това.
Диспечерът стоеше мълчаливо, втренчил поглед в големия екран, без да знае какво да каже.
— Въпреки това — продължи Хуан — съм убеден, че сигурно в Новата организация съществуват много HL, макар и никой да не е чувал да се говори за тях. Къде са те сега, какво се е случило с тях?
Диспечерът продължаваше да гледа екрана, без да промълви нито дума. Хуан се надигна.
— Много години вярвах, че се боря срещу Новата организация — каза той. — Дълго се мъчех да остана извън нея. Но стигнах до извода, че поведението ми е абсурдно. Човек не може да избяга от действителността. Трябва да се бори срещу нея или да се приобщи. Затова съм тук сега.