Диспечерът вдигна глава.
— При все това си давам сметка колко е абсурдно поведението ми. Сам, без средства, човек не е в състояние да се бори срещу нещо толкова могъщо като Новата организация. Но не мога и да се приобщя към нея; невъзможно е да се откажа от всичко, което съм се мъчил да запазя през целия си живот. Човек не може да промени коренно принципите си. Представям си, че подобно нещо се е случило накрая с HL.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Това е нещо съкровено. Никога не ще мога да приема нещо, диаметрално противоположно на всичко, което съм защищавал през живота си.
— Но милиони хора приемат Системата. И при това са доволни, щастливи. Защо вие да не сте?
— Не знам, но нещо вътре в мене ми казва, че е така. Струва ми се, че не съм способен да седя осем часа затворен на едно място и да върша работи, които не съм в състояние да разбера. Нужна ми е свобода, за да мога да задоволявам прищевките си и да правя каквото си пожелая всеки момент, а не да съм обвързан…
— Можете да правите каквото желаете шестнадесет часа на денонощието. Две трети от живота си. Не е ли достатъчно, след като получавате в замяна сигурност?
— В замяна на това прекарвам останалата трета пред една абсурдна машина, да правя абсурдни дупки на не по-малко абсурдни метални части всеки тридесет секунди. Не, това е заробване.
— Работа е.
— Без никаква цел.
— Нищо само по себе си няма цел. Но съвкупността от всички дейности е изградила нашия свят.
— Казвали са ми го многократно преди вас. Нали това е вашата аксиома. Девизът на Новата организация. Жертвувай се като индивид за доброто на обществото. Сам човекът е нищо, важен е колективът. Не ме задоволява.
— Тогава?
— Изложете убедителна причина. Дайте ми достоверна причина, която да оправдава подобно положение, но не натрапвайте фалшивата, унизителна лична сигурност. Покажете ми, че всичко това не е каприз на шепа хора, които си мислят, че по този начин ще разрешат изцяло и безболезнено световните материални проблеми, докажете, че действително съществува причина за такова състояние на нещата… Убедете ме и ще приема.
Диспечерът сведе глава.
— Не съм упълномощен. Аз съм само Районен диспечер.
— Много добре — рече Хуан. — Заведете ме тогава при някого, който може да го направи.
VI
И отново се проточват коридори, безкрайни, ярко осветени коридори, които не водят никъде; и отново хлопват една подир друга вратите на залите, където стотици мъже и жени работят с едно и също темпо, напълно еднакви.
Отново хаос и чувството за липса на ориентация, едно безконечно пътешествие из неизбродния лабиринт на Големия град, из необятния Нервен център. И Хуан отново си представя, че това е огромно, жестоко чудовище, което желае да го погълне, ужасяващ водовъртеж, който го влече неудържимо към най-страшната бездна.
Отново затваря врата. И прекрачва праг. И отново застава срещу човек, седнал до гигантски квадратен екран.
Всичко се повтаряше, но с едно стъпало по-нагоре.
Главният диспечер на Града го видя, че влиза, но не помръдна. Седеше пред големия екран и чакаше. Посочи на Хуан стола срещу себе си.
— Значи вие сте последното „свободно“ човешко същество, останало на Земята. Последният скитник. Наистина ще ми е от полза да се запозная с вас. Вълнуващо преживяване.
Хуан седна, като си мислеше, че вероятно за човека отсреща той е само мимолетно развлечение в монотонния му живот, разчертан подобно на големия екран, който сега го впечатляваше с неизвестното си предназначение. Зад помътнялото стъкло, разделено на стотици клетки, съществуваха хиляди миниатюрни микрокосмоси. Той попита:
— Какво контролирате?
Главният диспечер избухна в смях:
— Гложди ви любопитство, нали?
— Да.
— Предупреждавам ви, че една от основите на Новата организация е фактът, че никой не знае нищо друго освен специфичната си работа. За мене това е само екран, който от време на време ми поставя задачи, които трябва да разреша. Какво има отвъд него, не ме засяга.
— Разбирам — каза Хуан.
Главният диспечер продължаваше да се смее.
— Новата организация е нещо прекрасно — рече той. — Много трудно е да се създаде обществена организация, толкова сполучлива и съвършена като нашата… а ние успяхме. Не смятате ли, че заслужаваме похвала?
— Кои са тези „ние“? — запита Хуан. — Какво се крие зад Новата организация? Кой я е създал?
Главният диспечер повдигна рамене.
— Не знам, нито ме интересува — каза той. — Смятам, че сме я създали всички, защото сме част от нея.