Хуан не отговори. „Не знам, нито ме интересува.“ Никой не знаеше нищо и не искаше да узнае. Върховната сила на Новата организация беше незнанието. Никой не знаеше какво има извън машината му и се чувствуваше щастлив, че не знае. Някога някой беше казал, че мисленето носи нещастие. Човек не може да желае нещо, което не познава, не може да завижда на някого заради поста му, защото не знае с какво се занимава той. Ако му се осигури прехрана и минимални удобства и след като знае, че другите не получават повече от него, въпреки че са с едно стъпало по-нагоре, защо трябва да се тревожи.
Да, чудесна система. Изкуството да не знаеш се оказва понякога по-трудно от изкуството да знаеш. Но да успееш да поддържаш незнанието е наистина много по-ценно.
— Искам да поприказвам с някого, който да ми отговори — каза Хуан. — Нужно ми е да срещна човек, способен да даде конкретен отговор на моите въпроси.
— С кого?
— Не знам. Но ми е необходимо да науча още за света, към който искат да ме приобщят.
Главният диспечер поклати глава със съмнение.
— Знанието се противопоставя на принципите на Новата организация. То влече след себе си грижи, които пречат на човека да бъде щастлив.
— Може би в душата си човек не желае да бъде щастлив. Искам да знам.
— Не мога да ви разясня нищо от това, за което ме молите. И се съмнявам, че някой е в състояние да го направи. Във възможностите ми е само да ви включа в нашия съвършен свят, Имаме място за вас. Винаги има място за още един човек.
— Отказвам да го приема.
Главният диспечер се изненада:
— Не можете да отказвате!
— Напротив, мога. Аз съм свободен. Вие проповядвате, че в Новата организация всички сме свободни. Много добре: защитен от свободата, искам да ми се даде правото на знание.
Главният диспечер се двоуми дълго.
— Добре — рече той. — Ще опитам.
Хуан, придружен от двама мъже, излезе от голямата сграда на Службата за централен контрол в Града.
Пешеходните писти гъмжаха от хора, които се разхождаха, разговаряха, смееха се. Всички изглеждаха еднакви, облечени в униформени дрехи, с едни и същи безизразни лица и стереотипни усмивки. Хуан изпита желание да спре някого и да го попита дали наистина е щастлив. Но не посмя.
Той и двамата мъже се качиха в един от сребристите дискове за бързо придвижване. Апаратът се издигна до въздушните ленти за движение и потегли.
Хуан не знаеше къде отиват. Излязоха от Големия град. От въздуха Градът се виждаше такъв, какъвто беше в действителност: безформен конгломерат от големи безлични сгради. Встрани, близо до морето, все още се виждаше необяснима „празнота“ — стройна постройка със заоблени кули, която в миналото, когато бе съществувала религията, е била храм. Но сега дните й бяха преброени.
Транспортният диск се движеше с голяма скорост. Нямаше значение в каква посока, просто се движеше. Навсякъде около него пейзажът беше еднообразен, повтарящ се: необятни поля, огромни фабрики. Мощни машини бяха започнали да прибират реколтата в някои от нивите. А на различни места по машините се виждаха хора, които често извършваха съвсем ненужни работи. После събраните продукти се обработваха във фабриките, опаковаха се и високопроизводителни механизми им лепяха етикети. Нямаше смисъл да се помага на машините, но хората вършеха една разпокъсана дейност, от която не познаваха нищо, освен преките си задължения.
И това се повтаряше навсякъде. Отдясно, отляво, отпред и отзад. Безбрежни зелени квадрати покриваха плътно земята с цел да се обработи повече, за да се задоволи населението. В огромни ферми с ускорени темпове се угояваше добитъкът, а после на негово място идваха други животни. И така от хоризонт до хоризонт… до безкрая.
А дискът продължаваше пътя си до непознатото място.
Човекът го изучаваше внимателно с поглед.
— Значи вие сте Хуан — каза той. — H2.27364.V. Отдавна ви чакам.
Намираха се в огромна кубична сграда, издигната сред диви планини, едно от малкото места, до които изравнителните машини още не се бяха добрали поради хълмистия терен. Подвижните писти се виеха над тях, разклоняваха се като гигантска паяжина, чийто геометричен център беше това място. Тук беше и Невралгичната ос на Голямата промяна, Върховният диспечер на Новата организация. Тук вероятно се намираше и Великият разум, който ръководеше целия свят и новата му структура, генералният губернатор, който контролираше Земята. Целта, която Хуан преследваше от дълги години.
— Вие сте последният скитник на планетата, последното човешко същество, което все още не се е приобщило към Новата ни организация — каза мъжът. — Любопитно е да ви видя най-после тук, срещу мене. И съм удовлетворен.