Хуан имаше странното усещане, че човекът се обръща към него в минало време, сякаш смяташе включването му в организацията за решено. Разгледа го. Беше на неговите години, а може би и по-стар. Дребен, слаб, съвсем побелял, с орлов нос и очила с дебели стъкла, зад които нервно шареха очичките му. Ръцете му бяха нежни, бели и кокалести, свикнали да вършат фина работа.
— Интересно е да видя какво представлявате — продължи мъжът. — Отдавна съм забравил думата „скитник“. Произнасянето й сега оставя странен вкус в устата.
Хуан бе впечатлен от всичко, което го заобикаляше. Сградата приличаше на огромна крепост. В съвременния свят, където армиите бяха разпуснати, а оръжието — напълно унищожено, още съществуваше крепост, в която се съхраняваше нещо. Защото в нея живееше господарят на света, човекът, който, властваше над цялата планета.
Старецът с дебели стъкла на очилата и нервни ръце го гледаше с любопитство. Хуан чувствуваше как изпитателният му поглед, който не забравяше и не прощаваше нищо, го пронизва.
— Главният диспечер на Града ми съобщи, че все още не сте съгласен с новата организация и с нашия начин на живот. Мога ли да знам защо?
Хуан се оглеждаше. Намираха се в малка стая с високи стени като в манастир, с тапети от тъмен плат, които й придаваха известна строгост. Цареше тишина. Мебелировката се състоеше само от кръгла маса и петнадесет стола около нея. Вътре бяха единствено те двамата.
— Да, имате право — каза Хуан. — Изобщо не съм съгласен с начина ви на живот. И няма да го приема, докато не узная какво го е наложило.
— В Града се запознахте с някои от причините.
— Не. Показаха ми подробностите, но не ми отговориха истински на въпроса защо е така.
— „Защо“? Тази дума не се използува вече. Никой не си задава въпроса „защо“.
— Но аз го правя.
Старецът се усмихна.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Тогава искате да знаете всичко, нали?
— Да. Всичко.
— Добре. Ще ви разкажа.
VII
Старецът се наведе напред. Свали си очилата и се втренчи в някаква точка на тавана, сякаш търсеше факти в далечината.
— Голямата промяна трябваше да настъпи — рече той. — Вие го знаете. Беше абсолютно необходимо. Ако не се бе случило, Земята щеше да бъде разрушена напълно.
— Защо?
— Защото светът преди Голямата промяна беше страхотен хаос.
Светът беше страхотен хаос.
Всички съзнателни хора разбираха това; но сам човекът не можеше да спре безбройните събития, които прииждаха в луд водовъртеж. Безумно бързият, абсурдният прогрес беше над възможностите на човешката природа и сигурността на хората на планетата бе разклатена. Светът беше огромен хаос.
Отделните идеологически групировки се мразеха помежду си и тази омраза водеше до лудост. Изобретяваха все по-мощни и смъртоносни оръжия, а после ги бракуваха като остарели, преди дори да са ги използували, защото неприятелят сигурно притежаваше още по-мощни. Под предлог, че запазват мира, народите се готвеха за война. И най-незначителният повод беше достатъчен, за да се започне локален конфликт във второстепенните зони на земното кълбо, в който великите сили участвуваха с подкрепа и техническа помощ, а понякога и с открита, провокационна намеса. Страхът беше господар на света, абсолютният страх от Неприятеля… и страхът от собствената слабост. Живееше се под постоянната заплаха от война, която никога не идваше, но както пророкуваха, щеше да бъде ненадейна, безогледна… И безусловна.
През това време положението навсякъде се влошаваше. Населението нарастваше, а икономическите ресурси намаляваха: храна, енергия, суровини. Гладът пълзеше по планетата като неизлечима язва — тръгваше от слаборазвитите страни и протягаше непрестанно пипалата си. Увеличаваше се безработицата, а богатствата намаляваха. В най-нисшите слоеве цареше мизерия, а малка част от населението, възползувайки се от ситуацията, натрупваше огромни богатства. Обществените различия се изостряха, а стабилността в световен мащаб се пропукваше и съществуваше опасност светът да изчезне.
Нарастващата автоматизация на множество дейности разширяваше още повече тази пукнатина. Хората биваха отстранявани от работните си места заради интересите на обществото, което виждаше в машините по-доходно капиталовложение от работната ръка. Машините извършваха същата работа като човека, но за много кратко време, с по-голяма ефективност, безпогрешно. Но и фабрично изработените стоки запазваха високите си цени, защото машините също бяха скъпи и колкото повече се натоварваха, толкова по-къс беше полезният им живот.