Хуан усети странна буца да засяда в гърлото му.
— Тогава… нима никой не изпитва желание да се върне към древната организация?
Старецът се подвоуми за миг, преди да отговори:
— Една болест никога не може да се изкорени изцяло. Въпреки че се опитахме да унищожим симптомите, като изличим миналото от съзнанието на хората, които не са успели да го опознаят, понякога се наблюдаваха подобни случаи.
Хуан си мислеше за HL.3694.S.
— И какво се прави в такъв случай?
Старецът повдигна рамене.
— Същото както и преди, когато някой се разболееше. Водим го на лекар. Предписва му се лечение. Лекува се. И отново се връща в обществото.
Останките от древния свят бяха вече забравени, две трети от населението не познаваше стария строй, но тук, в мрачната, студена стая, те витаеха из въздуха като призраци от миналото. Само тук. Навън, навсякъде из планетата тези отживелици дори не се смятаха за част от миналото, защото то бе изчезнало и се пазеше под ключ в някои сумрачни библиотеки.
За човека от Новата организация не съществуваше думата „минало“. Съществуваше единствено настоящето, всеобхватно и абсолютно. И липсата на друго извън настоящето правеше хората щастливи. Нямаше стремежи, неприязън, блянове и амбиции. Не се мислеше за онова, което бе отминало, нито за това, което предстоеше да се случи. Не се мислеше за нищо освен за нещата, които се наблюдаваха в момента: миналото не съществува, бъдещето е без значение. Важно е само настоящето. Тази е аксиомата на щастието.
— При все това, когато разказвах в градовете стари истории, хората ме слушаха с интерес — рече Хуан.
— Защото вашите истории са за деца. Фантастични приказки за феи и гномове, за къщи от бял камък с червени покриви и зелени морави, обсипани с цветя, за пеещи ручеи и въздух, пълен с ухания. Всичко това е минало, днес звучи като притча. Понякога, на колективните забави, предлагаме на хората подобни истории. Много се забавляват, като ги гледат.
— Това е чудовищно.
Старият човек поклати глава отрицателно.
— Не се хващайте само за фактите — каза той. — Мислете и за причините. Нима смятате, че древният свят е по-убедителен от новия? Нима намирате, че човекът е бил по-щастлив тогава, отколкото сега, защото е ценял повече изгубеното, а не спечеленото в замяна? Създадохме нов свят, и то съзнателно. Няма грешка… Дори минимална.
— Създадохме? — попита Хуан. — Кого включвате в концепцията за Голямата промяна? Кои са творците на тази чудовищна действителност? Вие ли?
Старецът избухна в смях.
— Наричате ни чудовища, защото още не можете да ни разберете добре. Да, аз, както и много други хора, взех участие в осъществяването на Голямата промяна. Но в известен смисъл ние бяхме едновременно творци и оръдия. Помагахме, но трябваше да оставим грандиозната задача в ръце, по-способни от нашите, тъй като никога нямаше да постигнем това сами. Подкрепяше ни един мозък, който продължава да съществува. Всемогъщ мозък. Мозък, който никога няма да умре.
— Кой е той?
— Наистина ли искате да го видите?
— Да.
— Последвайте ме тогава. Ще ви го покажа.
VIII
Стаята беше огромна и студена. Съвсем слаба, червеникавооранжева светлина я потапяше в призрачен сумрак. На пръв поглед изглеждаше съвсем празна, но после бързо се долавяше нечие присъствие — леко туптене, шум от приглушено, нечовешко дишане; странна обстановка, която подсказваше, че тук „живее“ някакъв организъм.
— Това е нашият координационен мозък — рече възрастният човек. — Истинският създател на Голямата промяна.
Хуан спря на прага. По стените бяха окачени странни апарати, конзоли, лампи, електрически ключове, сфери, таблици с показатели, скали. Останалата част беше празна. Само в геометричния център на стаята, срещу контролната, подковообразна конзола се намираше голямо, тапицирано в черно кресло, на което седеше невзрачен човек в бяла престилка. Едва след няколко минути Хуан забеляза още двама мъже, които, подобно на призраци в мрака, се движеха с таблици в ръце покрай стените, и разглеждаха многобройните показатели и мигащи светлини, а после записваха нещо.
Цялата стая внушаваше нечие невидимо присъствие.
— Какво е това? — попита Хуан, без да си дава сметка, че шепти.
— Нашият мозък. — отвърна старецът. — Най-могъщият мозък на света. По обем е равен на двадесет етажа, но е всемогъщ. Той е създателят на Голямата промяна, той поддържа Новата организация. Работи неуморно, двадесет и четири часа на денонощие. Никога не ще умре.