— Но това е машина.
— Той е вечен: регенерира автоматично и многобройните самостоятелни работни блокове не допускат авария, която би засегнала функционирането му. Заради нашата постоянна стабилност работи ден и нощ, дори когато ни се струва, че всичко се движи по инерция. На него трябва да благодарим за днешния съвършен свят.
— Но това е машина.
— Освен това ние бдим над сигурността и продължителността на живота му. Ние, които го построихме в началото, сме вече възрастни, а и мнозина от нас измряха. Сега се обучава младото поколение, за да ни замести. Той самият си избра хората. Малцина са и по-нататък те ще станат покровителите на човечеството. Ще бъдат единственият елит на този свят, жреците на Голямата промяна, както ние бяхме апостолите й. След тях ще дойдат други, а после други и т. н. Докато човечеството стигне до славата или до смъртта.
— Но това е машина.
— Да, машина е. Но в същото време представлява човекът, светът, а и богът. Мозъкът е пазач на нашето минало, настояще и бъдеще. В неговите ръце се намира животът на човека върху Земята. Той е гордостта на Вселената. Той е съвършен.
— Но, о, господи, той е само машина!
Машина.
Огромна смесица от кабели и електронни части, които управляват човешките съдби. Електронен мозък, който контролира всичко — пресметлив, студен, безпристрастен. Машина, за която човекът е само цифра, информационен бит, магнитен импулс, символ, който е закодиран. Машина, за която индивидът е без значение, важна е безформената обществена маса.
Но пред действителността в един свят, който трябва да бъде стабилен, факторът „личност“ ще бъде отхвърлен. В годините преди Голямата промяна вече разбираха този принцип, но не знаеха да го прилагат. Нужен беше ум, по-съвършен от човешкия, освободен от чувства, който да може да се абстрахира от човека като индивид, за да постигне космическо виждане на проблема. Мозъкът беше създаден с тази цел. И затова определя сега световните съдбини.
— Ужасно е — промълви Хуан.
— Защо?
— Човекът е станал жертва на най-жестоката шега: да бъде спасен и осъден от една машина. Досега не успявах да разбера изцяло Голямата промяна, но вече започвам да я проумявам. Вярвах, че Новата организация ще бъде нещо повече, че съществува някаква дълбока, хуманна причина, която оправдава всичко, което ни заобикаля. А открих, че не е така. Просто всичко е продукт на хладнокръвен, точен и безпристрастен анализ на действителността. Всичко, което представляваше чувство, желание, душевност, беше изличено от планетата, тъй като това бяха понятия, неразбираеми за една машина. Човекът е бил унищожен, убит от машината.
— Не е истина. Единственото, което направихме, е, че построихме нов свят за човека.
— Не — възрази Хуан. — Това, което направихте, е нов човек, съответствуващ на новия свят. Нищо повече.
Там, в средата на голямата стая, близо до контролната подковообразна конзола, под бледата, червеникавооранжева светлина старецът наблюдаваше великото си творение.
— Обаче — каза Хуан — така не може да продължава дълго време. Невъзможно е да продължи. Ще настъпи часът, когато човекът ще разбере какво се върши около него, и всичко ще приключи, както се е случвало много пъти досега с предишните системи. Това, което ни заобикаля, ще изчезне и ще се върнем към началото.
— Но мозъкът е безсмъртен.
Хуан продължаваше разпалено:
— Човешкият ум също е безсмъртен. Ще дойде време, когато някой ще разбере чудовищността на света, а после и втори, и трети. Тогава хората ще се разбунтуват и мозъкът ще бъде унищожен.
— За да се възцари отново хаосът.
— Хаосът е без значение, ако човекът възвърне достойнството си.
Старецът избухна в смях.
— Вие продължавате да сте член на старата организация. Трябва да имаш широки възгледи за нещата, за да ги разбереш. Помислете, че структурата на цял един свят се залага в играта. Никой няма да дръзне да се разбунтува срещу Новата организация, защото всички знаят какво зависи от нея. Равновесието на Земята се поддържа благодарение на мозъка и на неговата точна и непрекъсната координация. Представяте ли си какво би станало, ако го разрушат?