И тогава старецът започна да се смее силно, много силно. Очите му се насълзиха, а ехото от смеха му се разнасяше из тихата стая и отекваше приглушено.
Хуан гледаше втренчено контролната конзола, докато човекът с бяла престилка отново застана безшумно на мястото си, сякаш нищо не се беше случило. Хуан прехвърли в мислите си всичко, което беше видял през последните дни, безбройните подробности, които се бяха запечатали в мозъка му. От паметта му бяха изчезнали дървената къщичка и моравата, осеяна с цветя, и лъкатушещата бистра рекичка със златистите рибки. Всичко в света трябва да е полезно, а повърхностните неща да се оставят на заден план. Сега умът му беше зает от големи сгради, градове, огромни ниви, работни центрове. Човекът не беше там, защото той принадлежеше към второстепенните неща.
А старецът продължаваше да се смее. Да, създателите на Голямата промяна имаха право. Сега започваше да разбира. Старото беше изчезнало, а за строителството на новия свят бе нужен нов тип човек. Хуан бе само отживелица, безполезна реликва, второстепенно нещо. Машината отново имаше право.
А той дори нямаше смелост да поеме отговорността за разрушаването на всичко това, защото вече се съмняваше и в разбиранията си.
Помисли за Големия град, за древния храм с осемте островърхи кули, устремени към небето. Щяха да го разрушат и да издигнат на негово място нов блок с жилищни клетки. Беше логично. В известен смисъл той самият беше древен храм и също трябваше да бъде разрушен. Неговата епоха беше изчезнала напълно. Налагаше се да приеме действителността и да се примири със собствения си провал.
Подпря се уморено на ръба на контролната конзола на огромния мозък. Наведе глава, съзерцавайки, без да вижда, как тази объркана плетеница от бутони, лостове, лампи, светлини се колебае и премигва размазано пред очите му.
Две големи сълзи се търкулнаха бавно по бузите му.
И Хуан, H2.27364.V, заплака беззвучно за всичко, което беше безвъзвратно загубено.
И той, новият гражданин, стана част от Новата организация. Боледува дълго, но Новата организация го излекува и го прие в лоното си. Тя му предложи работно място, запазено за него в обществото.
Новият гражданин на Новата организация има работа като всички, защото макар и твърде възрастен, е полезен за обществото. В продължение на осем часа, от осем до шестнадесет часа през дневната смяна, новият гражданин седи пред голямата машина, в огромна зала, заета от още петстотин машини досущ като неговата. Точно след тридесет секунди малка метална втулка идва до машината и спира пред него, срещу неголям отвор. Тогава новият гражданин вдига дясната си ръка и сваля един лост. Клещи притискат по дължина втулката, извиват единия й край, после тя изчезва и тридесет секунди по-късно друга втулка заема мястото й. Новият гражданин пак повдига дясната си ръка и снема лоста. И така веднъж и дваж, и трети път.
По този начин новият гражданин е щастлив. За пръв път в живота си се чувствува сигурен, закрилян и нищо не тревожи съществуването му. Няма грижи, нито безпокойства. Не изпитва любов, ненавист, нито завист или неприязън към нищо и към никого. Само благодарност. Подобно на останалите членове на Новата организация, той има работна карта, минижилище, петнадесет обменни жетона и може да участвува свободно, без да се притеснява, във всички тържества и колективни забави. Не се стреми към нищо повече. Бъдещето му е осигурено и е освободен от грижи до края на живота си. Миналото е окончателно погребано.
Да, новият гражданин на Новата организация е щастлив, много щастлив. Щастлив, щастлив, щастлив, щастлив.