Рей Бредбъри
Бъдеще предварително
Денят не се различаваше от който и да е друг ден от живота му. Мотаеше се из улиците на Лос Анжелос, търсейки работа, която не можеше да намери, гледайки по витрините храни, които не можеше да купи, и се питаше защо навикът да се живее е толкова силен, че не може да се преодолее дори тогава, когато липсва всякакво желание за живот.
Всичко това не беше чак толкова страшно, докато имаше своята пишеща машина, която го чакаше у дома. Излизаше за няколко часа навън, а след това сядаше и измисляше нови светове — блестящи и безгрижни, в които той беше красив младеж, пръв във всичко и никога не изпитваше глад. Можеше дори да си представи, че един ден ще бъде известен на всички писател, който рине парите с лопата.
Би се разделил по-скоро с десния си крак, отколкото с пишещата си машина. Но никой вехтошар не дава пари за десни крака, а човек трябва да яде и да си плаща наема.
— Е, добре, — изръмжа той на вратата. — Кажи поне две възможности…
Не можа да измисли дори една. Все пак отвори вратата, светна лампата и понечи да свали шапката си.
Не довърши жеста си. Забрави, че има шапка и дори, че има глава под нея. Замръзна на мястото си с широко отворени очи.
На земята имаше една пишеща машина.
Това беше неговата стая — пропукан таван, мръсна разхвърляна хартия, остатъци от сутрешното кафе, пижама на сини райета, висяща на ръба на неоправеното легло.
Това не беше неговата пишеща машина.
И нищо не можеше да обясни присъствието и в стаята. Този факт изглеждаше толкова странен, колкото например да намериш в банята си камила. При това една обикновена камила все пак би могла да се възприеме, а това, което истински ще ви обезпокои, е зелена крилата камила.
Пишещата машина му подейства точно така. Беше голяма и изработена от материя, подобна на излъскано сребро, блестеше като риба във вода. Очертанията и бяха меки и издължени като че ли непрекъснато се въртеше около оста си. Беше със странни виолетови клавиши и имаше хубав бял лист на валяка.
Той затвори очи, тръсна глава и погледна отново — машината си беше все там. Изрече на висок глас:
— Не съм пил, името ми е Стийв Темпъл, живея на Девета улица №221. Не съм вечерял и дължа наем за три седмици.
Гласът му беше съвсем нормален и това, което каза, имаше смисъл, но пишещата машина си остана все там. Пое дълбоко въздух и внимателно я заобиколи. Изглеждаше съвсем истинска, стоеше спокойно върху изтъркания килим и чудно извитите й линии продължаваха да създават илюзия за въртене. Като че ли бе поникнала тук заедно със сградата.
— Е добре — каза той на машината. Вие сте тук и ме карате да се страхувам ужасно. И сега?
Както си беше насред стаята, машината започна да печата сама.
Той не помръдна. Не можеше да помръдне. Наблюдаваше вцепенен как лъскавите клавиши потъват един след друг и печата, без да ги докосва никаква ръка:
— Викам миналото! Викам миналото! Викам миналото!
Потта избиваше и се стичаше по него като по мокро стъкло. Дрънна звънчето и тогава видя думите. Нямаше кабел, нямаше оператор, но машината работеше. Може би чрез радиовълни — една телеуправляема машина.
Той я повдигна внимателно като че ли беше нажежена и я постави на масата.
— Викам миналото! Викам миналото! Натиснете бутона с надпис „Предаване“ и напечатайте отговора.
След това Стийв усети как ръката му посегна сама. „Натиснете бутона!“
Той се подчини.
Машината спря. Настъпи тишина — дълбока и внезапна. Стийв усети как кръвта нахлува в лицето му, как парят ушите му. Беше толкова тихо, че трябваше да направи нещо. Тогава напечата:
— Всички са добре. Всички са добре. Настъпи денят, когато всеки човек, достоен за това име, трябва да се притече на помощ на страната си.
Удряше с всички сили по клавишите. Машината се тресеше. Звънчето пак дрънна.
— Добър ден! — написа машината. — Живи ли сте вие там! Страхувах се да отида по-далеч от ерата на пишещите машини… Значи Хитлер не ви е убил? Имате късмет!
— Слава богу! — отвърна Темпъл на глас. — Хитлер умря преди повече от двадесет години.
Давайки си сметка, че е безсмислено да говори, той напечата на листа:
— Сега сме 1967-а. Хитлер е мъртъв.
Клавишите на машината отново се раздвижиха, като хвърляха хиляди отблясъци:
— Кой сте вие, бързо! Къде живеете? Темпъл отговори:
— Мога ли да ви задам същия въпрос? Това шега ли е? — Изпука с пръсти и въздъхна дълбоко. — Хари! Ти ли си Хари? Само ти можеш да бъдеш! Не съм те виждал от 47-а. Ти, с твоите лоши шеги!
Бутонът с надпис „Предаване“ изчатка студено, показвайки се:
— Съжалявам. Не е Хари. Името е Елен Абот. Женски пол. Двадесет и шест години. Един метър и седемдесет и четири сантиметра. Руси коси, сини очи. Експерт по семантика. Годината е 2442-а. Съжалявам, не е Хари.