Изкачи се по вътрешните стълби. Слънцето, краката му, които бавно изкачваха стълбите, и лудо биещото сърце изглеждаха единствено истинските неща в този луд кошмар. Не срещаше никой. Искаше му се някой да му каже, че става въпрос за шега и той може да хвърли пистолета. Никой не го спря. Изкачи четирите площадки на стълбата, окъпани в слънчева светлина.
Мозъкът му отчаяно търсеше гласа на истината. Все пак той трябваше да действа, не може да се допусне повторение на историята с Хитлер. Хитлер, младежа — без никой да го спре, да напълни ужасното му тяло с олово. Маккракен… Човека, когото щеше да убие, имаше невинен вид. Всички казваха, че е свестен човек. Окей! Но неговите синове, но техните синове!
Елен. Устните му промълвиха безшумно: Елен. Сърцето му се сви. Елен. Направи крачка напред. Стигна до врата. На нея със сребърни букви беше написано:
Ж. Х. МАККРАКЕН. ПРЕДСТАВИТЕЛ НА КОНГРЕСА НА САЩ
Блед и мълчалив, Стийв отвори вратата и видя млад мъж, седнал зад орехово бюро. На зелен метален триъгълник пишеше УИЛЯМ МАККРАКЕН. Това беше синът на конгресмена.
Квадратно учудено лице, широко отворена уста, ръце, които се вдигат, за да отблъснат неизбежното.
Натисна спусъка. Пистолетът в ръката му едва помръдна. Всичко продължи една секунда, един миг. Един удар на сърцето. Беше много лесно и много трудно да убиеш човек. Зареди отново пистолета.
От съседния кабинет се чу спокоен глас:
— Уил, би ли дошъл за момент.
Понякога е трудно да отвориш една врата дори когато не е заключена.
Още по-напрегнат, Стийв отвори втората врата и се оказа съвсем близо до конгресмена.
— Намери ли ги? Никакви затруднения, нали?
Стийв гледаше широкия гръб на Маккракен и отговори:
— Никакви затруднения.
Маккракен, държейки запалена цигара в едната си ръка и писалка в другата, завъртя стола и се обърна с лице към посетителя. Очите му бяха сини. Те не виждаха пистолета.
— О, добър ден — каза той, като се усмихваше. След това видя пистолета и усмивката му изчезна.
Стийв каза:
— Вие не ме познавате. Вие не знаете защо ще умрете. Винаги сте се старали да играете лоялно, нито веднъж не излъгахте. Аз също. Но това не означава, че някой друг няма да излъже след 500 години. Вие сте осъден от Времето. Жалко, че нямате вид на мошеник, щеше да ми бъде по-лесно.
Маккракен отвори уста да каже нещо. Пистолетът отново изпя своята песен. Не много мощно, точно колкото да отслаби сърдечния мускул. Нямаше повече думи. Стийв се приближи, наведе се и напипа под сивата жилетка все още биещо сърце.
— Не умирайте още! Останете жив, докато успея да говоря още веднъж с Елен.
Трепереше толкова силно, като че ли тялото му щеше да се разпадне. Зъбите му тракаха, повръщаше му се. Изтърва пистолета, след това го вдигна отново. Трябваше да стигне до стаята си, до пишещата машина, до Елен.
Трябваше да стигне. Трябваше да измами бъдещето. Щеше да намери някакъв начин да запази Елен.
Той потисна страха си, свря го в един ъгъл на съзнанието си, за да попречи да го завладее. Като отвори вратата, се намери очи в очи със занемелия персонал на Маккракен. Три жени и двама мъже се бяха навели над тялото на сина.
Темпъл затръшна вратата, изскочи през прозореца и се спусна по пожарната стълба. Над него някой отново отвори прозореца и завика, някой започна да слиза, обувките му отекваха с металически звук върху стъпалата.
Скачайки на земята, Стийв хукна към ъгъла на уличката, почти изкърти вратата на първото срещнато такси, скочи вътре и изкрещя адреса си. Двама от мъжете на Маккракен изскочиха зад ъгъла, като викаха. Таксито бързо се отдалечи.
Темпъл се отпусна на облегалката. Устата му все още беше пълна със слюнка, която не успяваше да преглътне, затова се изплю. Въобще не се чувстваше като герой от роман. Беше се смразил от страх, беше се свил и се чувстваше съвсем нищожен. Той беше променил бъдещето. И никой друг, освен той и Елен Абот, не знаеше това.
И ТЯ ЩЕШЕ ДА ЗАБРАВИ.
„Чакай, Елен. Моля те, почакай!“
Значи така се чувства човек, който е спасил света! Вътрешности, свити на топка, горещи сълзи на лицето и ръце, които треперят страшно, ако не ги стискаш между коленете си. Елен!
Таксито спря пред жилището му. Олюлявайки се, излезе. Измърмори някакво извинение. Чу шофьорът да вика нещо след него, но продължи. Влезе във входа и хукна по стълбата нагоре.
Завъртя ключа и остана там, страхувайки се да отвори вратата и да погледне в стаята. Шофьорът, като псуваше, се качваше по стълбите след него. А ако беше вече много късно…?