— Виж ти, виж ти! Старият полковник Устър цял-целеничък! Да не повярва човек, че те срещаме тук, Бърти! Обаждах ти се в Лондон, но ми казаха, че си напуснал.
— Да. Дойдох тук — промълвих едва-едва.
— Виждам, слънчице. Е, сър, това наистина е новината на деня. Изглеждаш прекрасно, Бърти. Не мислиш ли, че е сладък, татко?
На стария Стоукър май не му се щеше да става жури в конкурса „Мистър Чъфнъл Реджис“. Той изгрухтя като прасе, поглъщащо наведнъж половин зелка, но отказа да се ангажира повече от това. Дуайт, едно сериозно дете, все още ме поглъщаше с очи. Сър Родерик, който беше станал морав, вече избледняваше в по-слаб оттенък, но изглеждаше така, като че ли на нежната му душа е нанесен потресающ удар.
И в този момент се появи вдовицата лейди Чъфнъл. Тя е една от ония страховити жени, които приличат на водач на ловци в женски вариант. Лейди Чъфнъл се справи светкавично, но безупречно с тълпата. Преди да разбера къде съм, всички бяха вече вътре, а аз — сам с Чъфи. Той ме наблюдаваше със странен поглед и хапеше долната си устна.
— Не мислех, че познаваш тия хора, Бърти — призна той.
Най-накрая успях да си взема въздух и от сухите ми устни се отрони едно:
— Да, Чъфи. Срещнахме се в Ню Йорк.
— Виждахте ли се с мис Стоукър, докато беше там?
— Малко.
— Само малко?
— Сравнително малко.
— Тя се държа доста дружески с теб, Бърти.
— А, не. Съвсем нормално.
— Бих си помислил, че сте големи приятели.
— А, не. Само добри познати. Тя така се държи с всички — доуточних аз.
— Така ли?
— Ами да. С голямо сърце е, нали разбираш.
— Тя е възхитителна, импулсивна, благородна, спонтанна и неподправена, нали?
— Абсолютно точно.
— Прекрасно момиче, Бърти.
— О, много.
— И очарователно.
— О, съвсем вярно.
— Всъщност, привлекателно.
— Именно.
— Виждах я доста често в Лондон.
— Така ли?
— Ходихме заедно в зоологическата градина и в музея на Мадам Тисо.
— Разбирам. И какво мисли тя за тоя номер с купуването на къщата?
— О, тя гласува с две ръце.
— Кажи ми, момко — казах, нетърпелив да се отдалеча от темата, — как изглеждат перспективите?
Чъфнъловите вежди се сключиха.
— Понякога добри, понякога не — призна той.
— Ясно.
— Несигурни.
— Разбирам.
— Тоя тип Стоукър ме изнервя. Като цяло е настроен доста приятелски, но не мога да се отърва от чувството, че всеки момент може да се чупи и да развали цялата работа. Не можеш ли да ми кажеш има ли някакви специални теми, които трябва да отбягвам, когато говоря с него?
— Специални теми?
— Е, нали знаеш как е с непознат. Казваш му, че денят е прекрасен, а той започва да бълва огън и жупел, защото си му напомнил, че в един точно такъв прекрасен ден жена му забегнала с личния му шофьор.
Замислих се.
— Добре де, ако бях на твое място — рекох, — не бих се разпростирал много-много на темата „Б. Устър“. Искам да кажа, ако си мислил да ме четкаш…
— Не съм.
— Е, не го и прави. Той не ме харесва.
— Защо?
— Нищо особено, Чъфи — просто една от ония необясними антипатии. Мислех си още… ако нямаш нищо против… дали не е по-добре да не се присъединя към дружинката на масата за обяд. Можеш да кажеш на леля си, че имам главоболие.
— Добре, ако мислиш, че иначе приятният ти образ ще предизвиква у него гневни чувства… И защо не може да те понася?
— Не знам.
— Е, радвам се, че ми каза. По-добре да се измъкваш вече.
— Ще го направя — съгласих се аз.
— А аз май трябва да отида при другите.
Той влезе вътре, а моя милост започна да крачи напред — назад по чакъла. Радвах се да остана сам. Исках да помисля относно това негово отношение към Полин Стоукър.
Дали не бихте желали да се върнем малко назад и да проследим мислено онази част от разговора ни, свързана с момичето.
Нещо да ви прави впечатление?
Не?
Е, за да схванете същността, би трябвало да сте там и да наблюдавате приятеля ми. Аз умея да чета по лицата и това на Чъфи ми се стори твърде показателно. Не само че докато говореше за Полин, изражението му бе като на препарирана жаба, но беше и почервенял като домат. Върхът на носа му започна да шава, а в погледа му се четеше свян. Подобни симптоми можеха да означават само едно — старият ми съученик бе хлътнал яко по Полин. Бърза работа, разбира се, като се има предвид, че познава обожавания обект едва от няколко дена, но Чъфи си е такъв — човек на импулса и на пламенната страст. Само му намери момичето, а останалото е в негови ръце.
Както и да е, ако бях прав в изводите си, то това бе добре за мен. У Бъртрам не можете да откриете животински инстинкти. По моему Полин Стоукър е свободна да си хване което и да е гадже, ако й харесва, а от отхвърления ухажор ще получи само едно сърдечно „Давай!“. Знаете какво става, ако човек се поразмисли на спокойствие върху тия въпроси. В началото е ред на сломеното сърце, а после — на облекчението, че за твой късмет си се измъкнал от капана. Все още можех да видя, че Полин Стоукър е едно от най-хубавите момичета, които съм срещал, но нямаше и следа от стария огън в гърдите, който ме беше накарал да хвърля сърцето си в краката й онази нощ в „Плаза“.