Като анализирах фактите, ако „анализирам“ е точната дума, стигнах до заключението, че това, което ме е накарало да променя отношението си, е нейната невероятна динамичност. Макар и безспорно прекрасна гледка, Полин Стоукър за беда беше едно от ония момичета, които искат да плуваш с тях една миля преди закуска и те изригват навън, когато искаш да подремнеш след обяда, та дори това да е само за пет приятни сета тенис. И сега, когато пердето беше паднало от очите ми, осъзнавах, че мисис Бъртрам Устър би трябвало да бъде малко по-друга.
Но в случая с Чъфи тези възражения ставаха на пух и прах. Разбирате ли, той самият е порядъчно динамичен. Язди, плува, стреля, преследва лисици с юнашки викове и изобщо не се спира на едно място. Той и мис Полин Стоукър ще бъдат идеалната двойка и ако можех да направя нещо, за да раздвижа нещата, бих го сторил на секундата.
Затова, когато в този момент видях Полин да излиза от къщата и да връхлита върху ми, явно с цел да си обменим някоя приказка и някой и друг спомен, аз не се отдръпнах, а я поздравих с едно жизнено „Живо-здраво!“. Освен това й позволих да ме насочи към една закътана пътечка, която водеше през рододендроновите храсти.
И всичко това идва да покаже докъде може да стигне един Устър, когато става дума да се окаже помощ на приятел, защото последното нещо, което исках, беше да се уединявам с това момиче. Първият шок от срещата с нея беше преминал, но все още далеч не кипях от възторг при перспективата за един задушевен разговор. Тъй като нашите отношения бяха разтрогнати по пощата и по време на последното си общуване все още бяхме сгодена двойка, не бях сигурен с какъв тон да подхвана.
Както и да е, мисълта, че ще мога да кажа някоя добра дума за стария Чъфи ми даде сили за изпитанието. Паркирахме се на една пейка и пристъпихме към дневния ред.
— Каква невероятна изненада, Бърти. Да те срещна тука! — започна тя. — Какво правиш по тия места?
— Временно съм се оттеглил — отвърнах, доволен, че първите реплики не са по интимната част. — Трябваше ми място, където да свиря в усамотение на банджо и затова наех тази вила.
— Каква вила?
— Имам вила долу при пристанището.
— Сигурно си се изненадал, като ни видя.
— Изненадах се.
— Повече изненадан, отколкото щастлив, а?
— Е, вярно, скъпа Полин, винаги ми е приятно да те видя, но ако става дума за баща ти и стария Глосъп…
— Той май не е сред твоите обожатели, а? Между другото, Бърти, наистина ли държиш котки в спалнята си?
Настръхнах.
— Имало е котки в спалнята ми, но инцидентът, за който намекваш, си има готово…
— Добре. Няма значение. Приеми го за минало. Но трябваше да видиш лицето на татко, когато научи за това. Като говорим за татковото лице, бих се посмяла добре, ако го видя сега.
Не разбрах. Господ ми е свидетел, обичам да се посмея като всеки човек, но лицето на Дж. Уошбърн Стоукър никога не ме е подтиквало към това. Тоя тип винаги ми е напомнял за пиратите из Карибско море — огромен звяр с пронизващ поглед. Какъв ти смях — в негово присъствие краката ми направо омекваха като понички.
— Искам да кажа, ако внезапно се появи иззад ъгъла и ни свари глава до глава. Той е убеден, че все още копнея по теб.
— Не, не може да бъде?
— Но наистина…
— По дяволите!
— Вярно е, казвам ти. Мисли се за някой строг родител, който е разделил двама влюбени и трябва непрекъснато да бди, за да не се съберат отново. Даже и не подозира, че не си имал по-щастлив момент в живота от този, в който получи писмото ми…
— Не, не точно!
— Бърти, бъди честен. Знаеш, че си умрял от удоволствие.
— Не бих казал това.
— Няма нужда да го казваш. Аз си знам.
— Но, за бога, наистина! Не говори така! Винаги съм те поставял на най-висок пиедестал.
— Какво си правил? — изпъна стройното си тяло тя. — Откъде ги копаеш тия изрази?
— Май предимно от Джийвс — признах скромно аз. — Бившият ми личен помощник. Имаше чудесен речник.
— Да не би да е умрял?
— Не, напусна ме. Не харесваше моето банджо. Разменихме си няколко реплики и сега е при Чъфи.
— Чъфи?
— Лорд Чъфнъл.
— О?