Той потрепери леко.
— Бърти, не ми припомняй за времето, когато сякаш чавка ми беше изпила акъла. Не мога да си представя как изобщо може да съм се чувствал така. Най-официално ти казвам, че промених възгледите си. Вече не ми пука, дори и ако джобът ми е празен, а тя се къпе в пари. Ако мога да изровя отнякъде седем шилинга и шест пенса за разрешителното и няколко лири за оня, дето ще държи молитвеника, венчавката ще се състои.
— Браво.
— Какво значение имат парите?
— Ами да.
— Искам да кажа, любовта побеждава всичко.
— Никога не си казвал по-вярно нещо, момко. Ако бях на твое място, щях да й напиша писмо, в което да изложа схващането си. Виждаш ли, тя може да си помисли, че сега, след като финансите ти отново се люлеят под краката, ще поискаш да разтуриш годежа.
— Ще й напиша. Ха, ами че да!
— Какво?
— Джийвс ще й го занесе. И така ще избегнем всяка възможност да го надуши дъртият Стоукър.
— Мислиш, че е възможно, а?
— Драги ми приятелю! Та той е роден надушвач на писма. Можеш да го прочетеш на лицето му.
— Исках да кажа, ще може ли Джийвс да го занесе? Не виждам как.
— Трябваше да ти кажа, че Стоукър предложи на Джийвс да ме напусне и да постъпи на служба при него. Когато разбрах, си помислих, че никога не съм чувал по-нахално нещо в живота си, но сега гласувам „за“. Джийвс ще отиде при него.
Мигновено схванах хитростта на плана.
— Ясно ми е какво целиш, Чъфи. Като действа под знамето на Стоукър, той ще може да се движи свободно.
— Именно.
— Ще може да носи писмо от теб на нея, после от нея на теб, после пак от теб на нея, после от нея на теб, и отново от теб на нея и от…
— Да, да. Схванал си. И докато трае тая кореспонденция, можем да си уредим среща. Имаш ли представа колко време ти трябва, за да подготвиш терена за една венчавка?
— Не съм сигурен. Струва ми се, ако вземеш специално разрешително, можеш да го направиш моментално.
— Ще взема специално разрешително. Две. Три. Е, това наистина ме накара да си размърдам кокалите. Чувствам се нов човек. Веднага ще отида да кажа на Джийвс. Може да бъде на яхтата още тази вечер.
В този момент Чъфи внезапно спря. Челото му помътня отново и той впери изпитателния си поглед в мен.
— Надявам се, че тя наистина ме обича?
— По дяволите, старче, не ти ли го каза?
— Да, каза ми го. Каза ми го, да. Но можеш ли да вярваш на това, което приказват момичетата?
— Но, за бога!
— Ами да, те са големи шегаджийки. Може да си е правила гаргара с мен.
— Виждаш живота в черно, момко — прекъснах го с разбираща въздишка.
Той се замисли.
— Направо не е за вярване, че се е оставила да я целунеш.
— Изненадах я.
— Можеше да те цапардоса по ухото.
— Защо? Тя си е помислила, че прегръдката е братска.
— Братска, а?
— Съвсем братска.
— Е, може и да е така — каза Чъфи, с колеблив глас. — Имаш ли сестри, Бърти?
— Не.
— Но ако имаше, щеше ли да се целуваш с тях?
— О, много пъти.
— Добре де… Е, добре… Добре, може би няма нищо лошо.
— Можеш да вярваш на думата на един Устър, нали?
— Не знам. Спомням си, една сутрин след състезанието с лодки през втората ни година в Оксфорд, ти каза на съдията, че името ти е Юстис Х. Плимзол и че живееш във вила „Китка“, Уест Дълуич, „Алийн роуд“.
— Това беше специален случай и изискваше специални мерки.
— Да, разбира се… Да… Е… Добре, приемам, че всичко е наред. Наистина ли си готов да се закълнеш, че между теб и Полин вече няма нищо?
— Нищичко. Често сме се смяли от сърце при спомена за нашата моментна лудост в Ню Йорк.
— Никога не съм те чувал.
— Е, не знам… смеели сме се — доста често.
— О?… Е, в такъв случай… Добре, да, предполагам… Както и да е, ще взема да й напиша това писмо.
Известно време останах с крака вдигнати върху полицата на камината и отдъхвах. Да си го кажем ясно — беше доста тежък ден и напрежението ми се отразяваше. Само последната обмяна на мисли с Чъфи беше достатъчна да ми опъне нервите до край. И когато Бринкли влезе и ме попита кога ще вечерям, мисълта да се задоволя в усамотение с един бифтек и пържени дреболии никак не ми хареса. Чувствах се неспокоен и настръхнал.
— Ще вечерям навън, Бринкли.
Този приемственик на Джийвс ми беше изпратен от лондонската агенция и съм длъжен да кажа, че той не бе човекът, когото бих си избрал, ако имах време сам да отида дотам и лично да се занимая с нещата. Да, точно — съвсем не беше камериерът на моите мечти. Бринкли беше меланхоличен тип с дълго, тясно, пъпчиво лице и дълбоки, печални очи. Още от самото начало той не се показа склонен към това дружеско бъбрене между работодател и работник, с което бях привикнал от обществото на Джийвс. Опитвах се да установя сърдечни отношения още от момента, в който беше дошъл, но безуспешно. Отвън беше цял изтъкан от почтителност, но вътрешно разбираш, че е човек, който очаква социалната революция и гледа на Бъртрам като на тиранин и потисник.