— Да, Бринкли, ще вечерям навън.
Той не каза нищо, само ме гледаше така, като че мереше колко въже ще му трябва, за да ме обеси на първия стълб.
— Имах изтощителен ден и чувствам, че са ми нужни светлина и вино. И от двата артикула, мисля, ще намеря в Бристъл. А там трябва да има и някакво представление, не мислиш ли? Това място е номер едно в плановете на странстващите музиканти.
Той въздъхна едва доловимо. Тези мои приказки за представления го потискаха. Това, което наистина искаше, е да ме види как търча надолу по „Парк Лейн“, а по петите ми — масите с окървавени ножове в ръце.
— Ще се кача на колата и ще ида там. Твоята вечер е свободна.
— Много добре, сър — простена той.
Този тип ми лазеше по нервите. Нямах никакви възражения да си прекарва времето като планира клане за буржоазията, но не разбирах защо, по дяволите, не можеше да го стори с ведра, слънчева усмивка на лице. Като го отпратих с едно махване на ръка, тръгнах към гаража и изкарах колата.
До Бристъл имаше само около тридесетия а мили и стигнах достатъчно рано, за да похапна сладко. Представлението беше музикална комедия, която бях гледал няколко пъти, докато вървеше в Лондон, но повторното посещение ми се отрази доста добре. Чувствах се отпочинал и освежен, когато тръгнах обратно към къщи.
Предполагам, трябва да е било към полунощ, когато спрях пред селското ми убежище. И понеже бях вече полузаспал, за секунда палнах свещта и тръгнах несигурно по стълбите. Спомням си, че като отварях вратата на моята стая, си мислех колко добре ще ми дойде един сън. И тъкмо се бях запътил към леглото с песен на уста, така да се каже, когато нещо внезапно се изправи в него.
В следващия момент вече бях изпуснал свещта и стаята потъна в мрак. Но не и преди да видя достатъчно, за да ми се смръзне кръвта.
Казано направо — съдържанието на леглото ми се състоеше от Полин Стоукър в моята светловиолетова пижама на райе старо злато.
Посетител за Бърти
Откривайки млади момичета в спалните си малко след полунощ, различните хора реагират различно. На някои им харесва. На някои — не. За мен лично важи второто. Предполагам, това е някаква стара пуританска жилка в кръвта на Устърови. Затова изправих ръст укоризнено и насочих строг поглед към Полин. Всичко това, за съжаление, отиде на вятъра, защото беше тъмно като в рог.
— Какво… Какво… Какво…? — зададох въпроса си с решителен глас.
— Всичко е наред — долетя глас от леглото ми.
— Наред?
— Съвсем наред.
— О? — казах аз и няма да крия факта, че го произнесох злъчно. Определено исках да я уязвя.
Наведох се да вдигна свещта и в следващия момент бях надал ужасен вик.
— Не вдигай такъв шум!
— Но на пода има труп — оправдах се аз, а косите ми настръхнаха като бодлите на разтревожен таралеж.
— Никакъв труп няма. Щях да го забележа.
— Има, казвам ти. Опипвах за свещта и пръстите ми докоснаха нещо студено, безжизнено и лепкаво.
Ние, Устърови, сме хора безстрашни, но в този момент почувствах как кръвта ми се смръзва с необяснима за мен бързина.
— А, това е плувният ми костюм.
— Плувен костюм?
— Да не мислиш, че съм дошла до брега с аероплан?
— Доплувала си тук от яхтата?
— Да.
— Кога?
— Преди около половин час.
И тогава, най-здравомислещо и делово, така както аз си знам, пристъпих към същността на нещата.
— Защо?
Изпращя клечка и една свещ до леглото освети с бледо пламъче сцената. Още веднъж съзрях пижамата си и трябва да призная, че изглеждаше много шик. Полин беше мургава като цяло и бледовиолетовото й приличаше. Не го премълчах — винаги съм готов да отдам заслуженото там, където трябва.
— Изглеждаш чудесно в тази пижама — признах аз.
— Благодаря.
Тя духна клечката и се вгледа в мен, сякаш се чудеше за нещо.
— Знаеш ли, Бърти, по отношение на теб трябва да се предприеме нещо.
— Ъ?
— Би трябвало да бъдеш настанен в един по-специален дом.
— Аз съм — отвърнах хладно и доста находчиво — в моя собствен. Въпросът, който искам да изясня, е какво правиш ти в него.
Като всяка жена, тя избегна истината.
— Защо, за бога, реши да ме целунеш точно пред очите на татко? — започна тя отдалече. — Не ми казвай, че си се захласнал по ослепителната ми красота. Не, това си беше сто процента чиста лудост и вече разбирам защо сър Родерик каза, че трябвало да те държат под ключ. Защо още си на свобода, Бърти? Да не би да имаш някакви привилегии?