В такива моменти Устърови сме доста резки. Заговорих със значителна доза хлад в гласа:
— Инцидентът, за който намекваш, си има обяснение. Мислех си, че той е Чъфи.
— Че кой е Чъфи?
— Баща ти.
— Ако се опитваш да кажеш, че Мармадюк прилича дори мъничко на баща ми, то ти трябва да си едно истинско куку — отвърна тя, раздразнена почти колкото мен. Явно, че хич не й бе станало драго от появата на родителя, и не мога да кажа, че не беше права. — Освен това, не разбирам какво искаш да кажеш.
Обясних.
— Идеята ми беше Чъфи да види прегръдката и да се възпламени. Така от страх да не те загуби, ако не действа бързо, да надвие себе си и да ти направи предложение.
Дамата в моето легло веднага омекна.
— Ти сам ли измисли това? — изчурулика тя.
— Да — отвърнах аз. Бях, малко докачен. — Защо всеки си мисли, че не ми идват идеи без помощта на Джийвс…
— Но това е много мило от твоя страна.
— Ние, Устърови, сме мили, безкрайно мили, когато щастието на приятеля е застрашено.
— Сега разбирам защо приех предложението ти онази вечер в Ню Йорк — каза тя замислено. — Приличаш на някакво завеяно малко пиленце. Ако не бях толкова луда по Мармадюк, бих се омъжила за тебе, Бърти.
— Не, не — запротестирах мигновено. — Не си и помисляй. Исках да кажа…
— О, всичко е наред. Няма да го направя. Ще се омъжа за Мармадюк, затова съм тук.
— Значи — отсякох, — пак стигнахме до това. Отново сме точно на въпроса, относно който желая известно осветление. Каква, за бога, е идеята ти? Казваш, че си доплувала до брега от яхтата? Защо? Дошла си и си се изтърсила в моя дом. Защо?
— Защото исках да се скрия някъде, докато се намерят дрехи, разбира се. Не мога да ида в Замъка в плувен костюм.
Започнах да разбирам накъде бие.
— А, значи си доплувала до брега, за да отидеш при Чъфи?
— Разбира се. Татко ме държеше като затворник на яхтата, а тази вечер твоят човек, Джийвс…
Примигнах болезнено.
— Бившият.
— Добре де. Бившият ти помощник Джийвс пристигна с едно писмо от Мармадюк. О, боже!
— Какво искаш да кажеш с това „О, боже!“?
— Какво писмо беше това! Изплаках си очите, докато го четях.
— Вълнуващо, а?
— Беше прекрасно. Истинска поезия.
— Така ли?
— Да.
— Писмото?
— Да.
— Писмото на Чъфи?
— Да. Изглеждаш изненадан.
Вярно, бях. Разбира се, Чъфи е славно момче, но не бих казал, че може да напише такова писмо. От друга страна пък, трябва да се има предвид факта, че когато съм бил с него, той обикновено е дъвчел пудинг с месо и бъбречета, или пък е ругаел конете, че не са достатъчно бързи. А в такива ситуации поетичната страна от човешката природа не е на преден план.
— Значи това писмо те е развълнувало, така ли?
— И още как. Разбрах, че не мога да живея и един ден повече без да го видя. Как беше онова стихотворение за жената, която чезнела по любовника-демон?
— А, тук ме хвана. Джийвс трябва да знае.
— Както и да е, точно така се чувствах. А като заговорихме за Джийвс, какъв човек! Изпълнен с разбиране. Направо прелива.
— Значи си се доверила на Джийвс?
— Да. И му казах какво смятам да правя.
— Той не се ли опита да те спре?
— Да ме спре? Напълно ме подкрепи.
— Подкрепи те, така ли?
— Трябваше да го видиш. Такава мила усмивка. Каза, че умираш от удоволствие да ми помогнеш.
— Така каза, а?
— Говори много хубави неща за теб.
— Наистина?
— О, да. Той мисли много за теб. Спомням си точните му думи: „Мистър Устър, мис, като ум навярно е малко недоразвит, но има сърце от злато.“ Каза го, докато ме спускаше с въжето от лодката, след като първо се увери, че брегът е пуст. Не можех да скоча сама, нали разбираш, за да не се чуе плясък.
Дъвчех си устната с огорчение.
— Какво, по дяволите, е искал да каже с това „недоразвит като ум“?
— Е, нали разбираш, малко затрит.
— А-ха!
— Моля?
— Казах „а-ха!“.
— Защо?
— Защо ли? — направо не бях на себе си. — Е, ти нямаше ли да кажеш „А-ха!“, ако бившият ти камериер снове нагоре-надолу и разправя на хората, че си умствено недоразвита…
— Но със сърце от злато.
— Зарежи сърцето от злато. Въпросът е, че моят личен помощник, бившият, човек, на когото винаги съм гледал повече като на чичо, отколкото като на камериер, обикаля мало и голямо, мучи колкото глас има, че съм умствено недоразвит и ми пълни спалнята с момичета…
— Бърти! Сърдит ли си?
— Сърдит!
— Изглеждаш сърдит. И не разбирам защо. Мислех си, че само ще се зарадваш, ако те помоля да ми помогнеш да стигна до мъжа, когото обичам. След като имаш това сърце от злато, за което съм слушала толкова много…