— Въпросът не е дали имам сърце от злато. Много хора имат сърца от злато и пак биха се ядосали, ако намерят момичета в спалните си в малките часове. Това, което ти изглежда не разбираш, което ти и твоят Джийвс сте пропуснали да прецените, е че аз имам репутация, която трябва да пазя, имам едно неопетнено име, дошло до мен през вековете, което трябва да поддържам чисто. А това не може да стане, като забавляваш момичета, които идват посред нощ, без дори да кажат „Може ли?“ и най-хладнокръвно ти свиват светловиолетовата пижама…
— Да не би да очакваше от мен да спя в мокрия си плувен костюм?
— … и скачат в леглото ти…
Тя възкликна високо.
— Сетих се. Още от самото начало се мъчех да си спомня. Приказката за трите мечки. Трябва да са ти я разказвали, когато си бил малък. „Има някой в леглото ми…“ Нали така казваше таткото мечок?
Сбърчих чело.
— Доколкото си спомням, беше нещо за някаква каша. „Кой е ял от кашата ми?“
— Сигурна съм, че имаше и легло.
— Легло? Легло? Не си спомням за никакво легло. Но за кашата съм абсолютно сигурен… Ама ние пак се отклоняваме от темата. Казвах ти, че един почтен ерген като мен, който никога не е получавал разрешително за брак, едва ли може да се вини за това, че гледа подозрително на момичета в светловиолетови пижами в леглото си…
— Каза, че пижамата ми приличала.
— Наистина ти прилича.
— Каза, че изглеждам прекрасно в нея.
— Наистина изглеждаш прекрасно в нея. Но за пореден път отказваш да посрещнеш въпроса очи в очи. А той е…
— Ама колко са тия въпроси? Вече преброих около десетина.
— Има само един въпрос и аз се опитвам да го изясня. С две думи, какво ще си кажат хората, когато те намерят тук?
— Но те няма да ме намерят тук.
— Ти си мислиш така! Ха! А какво ще кажеш за Бринкли?
— Кой е той?
— Моят личен помощник.
— Бившият?
Цъкнах с език.
— Не, новият. Утре в девет той ще ми донесе чай.
— Е, това сигурно ще ти хареса.
— Ще ми донесе чай в тази стая. Ще се приближи до леглото. Ще го остави на масичката.
— И защо, за бога?
— За да си взема по-лесно чашата.
— А, имаш предвид, че ще остави чая на масата. Ти каза, че ще остави леглото на масата.
— Никога не съм казвал подобно нещо.
— Каза го. Съвсем ясно чух.
Опитах се да я убедя.
— Скъпо дете, трябва да те помоля да използваш ума си. Бринкли не е жонгльор. Той е добре обучен камериер и не би си позволил свободата да слага легла върху маси. И защо да слага легла върху маси? Това никога не би му дошло наум. Той…
Тя прекъсна доводите ми.
— Чакай малко. Продължаваш да дърдориш за Бринкли, а няма никакъв Бринкли.
— Има Бринкли. Един брой Но и един е достатъчен. Когато утре сутринта в девет дойде в стаята ми и те намери в това легло, ще избухне скандал, който ще потресе човечеството.
— Искам да кажа, че не може да бъде в къщата.
— Разбира се, че е в къщата.
— Е, значи трябва да е глух. Вдигнах такъв шум, като влизах, че бих събудила не един, а шест камериера. Освен че счупих един от задните прозорци…
— Счупила си прозорец…
— Налагаше се, иначе нямаше да мога да вляза. Беше прозорецът на някаква стая на приземния етаж.
— Леле-мале, това е стаята на Бринкли!
— Е, и той не беше там.
— И защо, за бога, непременно трябва да е? Казах му, че е свободен вечерта, а даже и през нощта.
— Разбирам какво се е случило. Отишъл е да разпива някъде и няма да се върне с дни. Татко имаше един камериер, който веднъж направи точно това. Излезе в свободната си вечер от къщата ни на Източна Шестдесет и седма улица, Ню Йорк, на четвърти април с бомбе, сиви ръкавици и кариран костюм и ни се обади с телеграма от Портлънд, Орегон, на десети април, в която се казваше, че се е успал и че ще се върне скоро. Сигурно и твоят Бринкли е направил нещо подобно.
Трябва да си призная, че от това предположение малко ми олекна.
— Да се надяваме, че е така — казах. — Ако наистина се опитва да удави мъките си, ще му трябват седмици, за да успее.
— Ето, виждаш ли, вдигаш пукотевица за нищо. Винаги казвам…
Аз, обаче, нямах привилегията да науча какво казва винаги. Защото в този момент тя спря и нададе остър писък.
Някой чукаше на входната врата.
Полицейско преследване
Спогледахме се в ужас и почуда. Този потресаващ звук, който идваше така неочаквано посред мирната лятна нощ, беше достатъчен, за да накара и най-словоохотливите уста да занемеят. И това, което лично за нас го правеше толкова неприятен, беше фактът, че и двамата едновременно бяхме стигнали до едно и също заключение.