— Това е татко! — изхриптя Полин и с бързо движение на пръстите угаси свещта.
— Защо го направи? — казах доста раздразнен. Внезапната тъмнина правеше нещата още по-черни.
— За да не види светлина в прозореца, разбира се. Ако си помисли, че спиш, може и да си иде.
— Надявай се! — отвърнах аз, след като чукането, което бе спряло за момент, започна отново с още по-голяма настойчивост.
— Май е по-добре да слезеш — каза момичето с приглушен глас. — Или… — малко се посъживи, — защо да не го полеем с вода от прозореца на стълбите?
Подскочих силно. Беше направила това предложение, като че ли го смяташе за най-добрата си и умна идея и аз изведнъж осъзнах какво значи да приемеш на гости момиче с нейния темперамент и характер. Всичко, което бях чел и слушал за безразсъдното младо поколение, проблесна в главата ми като светкавица.
— Не си и помисляй! — зашепнах настойчиво. — Изтрий си тая идея от ума безвъзвратно и цялостно.
Искам да кажа, че един сух Дж. Уошбърн Стоукър, търсещ блудната си мокра щерка, си е достатъчно лош късмет. Отказвах да си представя един Дж. Уошбърн Стоукър, стимулиран към по-големи висоти на яростта си от кана, пълна с Н2О. Господ ми е свидетел, хич и не бързах да прекарвам нощта с тоя тип, но ако алтернативата беше да позволя на чедото му да го накваси до кости, а после да чакам, докато той събаря къщата ми с голи ръце, то тогава нямах друг избор, освен да тръгна на секундата.
— Ще трябва да се срещна с него — рекох.
— Добре, бъди внимателен — прошепна тя.
— Какво искаш да кажеш с това „внимателен“?
— А, просто внимателен. Разбира се, той може и да няма пистолет — долетяха успокоителните й думи от леглото ми.
Нещо ми заседна на гърлото.
— И кое, мислиш, е по-вероятно — има или няма?
Тя се замисли.
— Опитвам се да си спомня дали татко е южняк.
— Какво, какво? — не разбрах аз.
— Знам, че е роден в един град, който се казва Картър — вил, но не си спомням дали беше в Кентъки или в Масачузетс.
— По дяволите, какво значение има?
— Ами, ако погазиш честта на южняшко семейство, бащата е склонен да стреля.
— Дали твоето пребиваване тук ще означава за баща ти погазване на семейната чест?
— О, непременно.
Не можех да не се съглася с нея. Някой радетел на пуризма би го нарекъл даже леке върху семейната чест, и макар това да ми се стори малко прекалено, нямах време да го обмисля, защото оня, който чукаше, започна отново с подновена страст.
— Дявол да го вземе — казах, — където и да се е родил проклетият ти баща, ще трябва да сляза и да говоря с него. Иначе вратата скоро ще стане на трески.
— Стой колкото можеш по-далече от него.
— Ще стоя.
— Беше добър борец на младини.
— Няма нужда да ми разказваш повече за баща си.
— Искам само да кажа, че не бих искала да му се оставиш да те хване, ако можеш да го избегнеш. Има ли къде да се скрия?
— Не.
— Защо не?
— Не знам защо не — отвърнах малко остро. — Тия селски къщи не ги строят с тайни стаички и подземни проходи. Когато чуеш, че отварям вратата, спри да дишаш.
— Да не искаш да се задуша?
Разбира се, на един Устър не му приляга да дава гласност на такива мисли, но съм длъжен да кажа, че това ми се стори отлична идея. Като сдържах отговора си, тръгнах бързешком надолу по стълбите и разтворих широко вратата.
Добре де, като казвам широко, искам да кажа, че я отворих около петнайсет сантиметра, като не забравих да сложа веригата.
— Да, моля? — обадих се.
Не си спомням кога съм изпитвал по-голямо облекчение от това, което ме заля в следващия момент.
— Ей! — чу се глас. — Не си даваш много зор, а? Какво ти става, млади човече? Глух ли си, какво ли?
Като цяло това не беше музикален глас. По-скоро грубоват и някак провлачен. Ако аз бях неговият притежател, щях да помисля повечко за сливиците си. Но затова пък имаше едно страхотно предимство, което накланяше везните срещу всичките му дефекти. Този глас не беше на Дж. Уошбърн Стоукър.
— Ужасно съжалявам — отвърнах аз. — Тъкмо се бях замислил за това-онова. Мечтаех си, ако разбирате какво искам да кажа.
Гласът се обади отново, тоя път преливащ от не съвсем незначителна доза любезност.
— О, извинете ме, сър. Мислех си, че сте оня млад мъж, Бринкли.
— Бринкли го няма — казах и си помислих, че ако изобщо някога се върне, ще си поговорим относно часовете, които дружките му си избират за официални посещения. — Ти кой си?
— Сержант Ваулс, сър.
Отворих вратата. Беше доста тъмно, но можах да разпозная ръката на закона съвсем ясно. Този Ваулс е бил проектиран почти като „Албърт Хол“ — объл в средата, и не чак толкова нагоре. Винаги ми се е струвало, че майката природа е имала намерение да създаде двама полицаи, но е забравила да ги раздели.