— А, сержант! — възкликнах аз.
Бях безгрижен и весел. Човек би си помислил, че нищо не тежи върху главата на Бъртрам, освен косата му.
— Мога ли да направя нещо за теб, сержант?
Очите ми вече бяха привикнали с тъмнината и бях в състояние да различа известни обекти край пътя, представляващи интерес. Основният беше втора бройка полицай. Този път висок, мършав и жилав.
— Това е младият ми племенник, сър. Полицай Добсън.
Е, не бях точно настроен за обществени сбирки и бих желал сержантът, ако е искал да ме приобщи към семейството и другарите си, да избере друго място и време. Но все пак си наклоних любезно главата къмто младия полицай и изрекох едно мило: „А, Добсън!“. Даже мисля, ако си спомням добре, че споменах нещо за хубавата нощ.
Но явно това не беше просто една от ония дружески сбирки, на които се припомнят добрите стари времена.
— Наясно ли сте, сър, че от задната страна на вашия дом има счупен прозорец? Моят млад племенник го забеляза и реши, че е най-добре да ме събуди, за да разследваме нещата. Прозоречна приземния етаж, сър. От стъклото не е останало нищо.
Взех леко да заеквам.
— А, това ли? Да, Бринкли го направи вчера, магарето му с магаре.
— Значи знаете, сър.
— О, да. О, да. Всичко е наред, сержант.
— Е, вие най-добре си знаете, сър. Но аз бих казал, че има опасност да влязат мародери.
Тук оня тиквеник, младият, който досега не се беше обаждал, наля масло в огъня.
— Стори ми се, че видях вътре да се промъква мародер, чичо Тед.
— Какво! Защо не ми каза по-рано, празноглавецо! И не ме наричай чичо Тед, когато сме на работа — прогърмя по сержантски Ваулс.
— Няма, чичо Тед.
— Най-добре дайте да претърсим къщата, сър — настоя сержант Ваулс.
Аз, обаче, на секундата дадох президентското си вето на всичко това.
— В никакъв случай, сержант. Изобщо не може да става дума.
— Ще бъде по-разумно, сър.
— Съжалявам — отсякох. — Не може.
Той изглеждаше докачен и недоволен.
— Е, както желаете, сър, но вие възпрепятствате полицията, ето това правите. Твърде много несъзнателни елементи възпрепятстват полицията в наши дни. Вчера в „Мейл“ пишеше за това. Може да сте го чел?
— Не.
— На средната страница. Спрете да възпрепятствате полицията, така се казва, защото във Великобритания набъбва обществена тревога поради непрекъснатия растеж на престъпността в уединените селски райони. Изрязах си го, за да го залепя в моя албум. Броят на наказуемите деяния, така се казва, е нараснал от едно три четири пет осем едно през миналата година, до едно четири седем нула три едно през тази, с подчертан растеж от седем процента на насилията. И дали това тревожно състояние на нещата е благодарение на бездействието на полицията, пита се там? Не, отговаря се, не е. То е благодарение на факта, че полицията се възпрепятства.
Човекът явно беше дълбоко засегнат. Много неловка ситуация.
— Е, съжалявам — рекох.
— Да, сър, и ще съжалявате още повече, когато се качите горе в спалнята си, и някой мародер ви пререже гърлото от едното ухо до другото.
— Не давай воля на тези мрачни мисли, скъпи ми полицейски сержанте. Не очаквам подобно стечение на обстоятелствата. Тъкмо идвам оттам и ти давам дума, че няма никакви мародери.
— Може да се спотайват, сър.
— Да изчакват удобен момент — предположи полицай Добсън.
Сержант Ваулс въздъхна дълбоко.
— Не бих искал да ви се случи нищо лошо, сър, тъй като сте близък приятел на Негова светлост. Но понеже сте твърдоглав…
— О, нищо не може да се случи на човек в място като Чъфнъл Реджис.
— Не разчитайте много на това, сър. Чъфнъл Реджис запада. Никога не съм си мислел, че ще чуя пътуващи музиканти да пеят комични песни на хвърлей от полицейския ми участък.
— Гледаш на тях с неодобрение?
— Липсват кокошки — отвърна сержант Ваулс мрачно. — Няколко. И аз имам своите подозрения. Е, да тръгваме, полицай. Ако ще ни възпрепятстват, няма какво да правим повече тук Лека нощ, сър.
— Лека нощ.
Затворих вратата и препуснах към спалнята. Полин седеше в леглото ококорена.
— Кой беше?
— Полицията.
— Какво искаха?
— Явно са те видели да влизаш.
— Колко много тревоги ти създавам, Бърти.
— А, не. Много ми е приятно. Е, надявам се, вече мога да тръгвам.
— Излизаш ли?
— При създалите се обстоятелства — отговорих ледено, — едва ли мога да нощувам тук. Оттеглям се в гаража.