— Долу няма ли диван?
— Има. На Ной. Доплувал с него до планината Арарат. Не, благодаря. Ще ми е по-удобно в колата.
— О, Бърти, ама аз наистина ти създадох много проблеми.
Поомекнах. В края на краищата бедното момиче едва ли беше виновно за това, което става. Както Чъфи отбеляза по-рано тази вечер, любовта е по-силна от всичко.
— Не се тревожи, сладурче. Ние, Устърови, може да издържим и на полеви условия, когато трябва да се помогне на две влюбени сърца. Сложи си главицата на възглавницата, мушни си розовите пръстчета под одеялото и подремни. Мене не ме мисли.
И като казах така, пуснах една мила усмивка, изскочих от стаята, припнах по стълбите, отворих входната врата и ето ме навън в уханната нощ. Но не бях минал повече от двайсетина метра от къщата, когато една тежка ръка се стовари на рамото ми, причинявайки ми душевен и физически стрес. В същото време някаква смътна сянка изрече: „Хванах ли те?“
— Олеле! — отвърнах.
Смътната сянка разкри самоличността си, а тя беше на полицай Добсън от участъка в Чъфнъл Реджис. Удари го на извинения.
— Моля за извинение, сър. Помислих ви за мародера.
Напънах се да изглеждам безгрижен и сърдечен. В този момент приличах на млад рицар, който дава свободно на нисшестоящите.
— Всичко е наред, полицай Добсън. Всичко е наред. Само бях излязъл на разходка.
— Разбирам, сър. За глътка въздух.
— Направо го закова, полицай. Както мъдро отбеляза, за глътка въздух. В къщата е доста задушно.
— Да, сър.
— Искам да кажа, спарено.
— О, да, сър. Е, лека нощ, сър.
— Със здраве, полицай.
Продължих към целта леко разтреперан. Бях оставил вратата на гаража отворена и сега заопипвах пътя към двуместния си подслон, доволен, че отново съм сам. В определено настроение, не се и съмнявам, човек би намерил полицай Добсън за приятна и стимулираща компания, но тази вечер предпочитах да го няма. Качих се в колата и като се облегнах назад, направих усилие да се успокоя и заспя.
Като се замисля сега, не бих могъл да кажа дали щях да успея, ако ситуацията беше останала непроменена. Въпросът е малко спорен. Винаги съм намирал, че двуместните коли са доста удобни, но досега никога не се бях опитвал да си взема осемте часа в такава. Бихте се изненадали от множеството бучки и подутини, които изведнъж се пръкват в тапицерията на колата, когато се опиташ да я превърнеш в легло.
Но така се случи, че не ми било писано да направя изпитанията. Не мисля, че бях успял да преброя повече от един и половина взвода овце, когато някакво фенерче заслепи очите ми и един глас ми заповяда да изляза.
Надигнах се.
— А, сержант! — успях да кажа.
Отново неловка среща. Объркване и от двете страни.
— Вие ли сте, сър?
— Да.
— Извинете, че ви обезпокоих.
— Няма за какво.
— Изобщо не ми мина през ума, че може да сте вие, сър.
— Помислих си дали не мога да подремна в добрата стара кола, сержант.
— Да, сър.
— В такава топла нощ.
— Точно, сър.
Гласът му беше почтителен, но не можех да се отърся от съмнението, че сержантът започваше да гледа малко подозрително на моя милост. Имаше нещо в тона му, което създаваше впечатлението, че намира Бъртрам за ексцентрик.
— Вътре е задушно.
— Така ли, сър?
— Често прибягвам до колата в летните нощи.
— Сър?
— Лека нощ, сержант.
— Лека нощ, сър.
Е, знаете как е, когато някой те ръгне точно когато а-ха да се унесеш. Магията се разтуря, ако разбирате какво искам да кажа. Сгуших се отново, но скоро разбрах, че ако остана на този терен, всичките ми усилия ще бъдат напразни. Преброих още пет средно големи стада, но безуспешно. Реших, че трябва да се предприемат мерки от друг характер.
Още не бях изучил в цялост околностите на къщата, но така се случи една сутрин, че внезапен порой ме отведе под заслона на един навес или барака в югозападния ъгъл на двора, където приходящият градинар си оставяше сечивата, саксиите и какво ли не. И, ако не ме лъжеше паметта, в тази барака или навес имаше куп чували на пода.
Е, може да кажете, че чувалите, погледнати като заместител на леглото, са твърде жалка картинка, и ще бъдете абсолютно прави. Но след половин час на седалката на един „Уиджън Седем“ дори чувалите започват да ти се струват дар Божи. Може да е малко твърдо и да мирише повечко на мишки и рохка пръст, но остава едно преимущество, което трябва да се изтъкне в тяхна полза — а именно, че дават възможност на човека да си протегне крайниците. А точно това беше нещото, което в този момент ми се искаше най-много да направя. Освен че миришеха на плесен и мишки, чувалите, в този си участък, където подир две минути вече лежах, носеха и отличителната миризма на въпросния градинар. В един момент започнах да се питам дали този букет не започваше да става прекалено богат. Но човек свиква с времето и към петнайстата минута вече по-скоро се наслаждавах на комбинацията от ухания, отколкото обратното. Спомням си как изпълвах дробовете си и я поглъщах с наслада. Към тридесетата минута започна да ме обвива успокояваща дрямка.