А към тридесет и петата минута вратата се отвори с гръм и видях светлика на познатия вече фенер.
— А-а! — викна сержант Ваулс.
Полицай Добсън викна същото.
Почувствах, че е дошло времето да им взема страха на тия два навлека. Горещо подкрепям невъзпрепятстването на полицията, но също така поддържам и тезата, че ако тази полиция си завира носа из градината на почтения човек цяла нощ и го разкарва всеки път, когато той се кани да си открадне малко сън, то тогава добре си е заслужила възпрепятстването.
— Да? — казах и в гласа ми прозвуча властната нотка на стария аристократ. — Какво има този път?
Полицай Добсън тъкмо се обясняваше важно-важно за това как ме бил видял да се прокрадвам в тъмнината и как ме бил проследил като леопард, а сержант Ваулс, един мъж, който вярваше, че племенниците трябва да се поставят на мястото им, отбелязваше, че самият той ме бил видял пръв и ме бил проследил досущ толкова като леопард, колкото и полицай Добсън. Но при моите решителни думи гласовете им внезапно секнаха.
— ПАК ли сте вие, сър? — запита сержантът със страхопочитание.
— Да, аз съм, дявол го взел! Какво, ако мога да запитам, означава това безкрайно преследване? Да се спи в такава обстановка става невъзможно.
— Много съжалявам, сър. Никога не би ми дошло наум, че сте вие.
— И защо не?
— Ами, да спите в бараката, сър…
— Нали не отричате факта, че това е моята барака?
— Не, сър. Но ми се вижда интересно.
— На мен пък изобщо не ми се вижда интересно.
— Чичо Тед има предвид странно, сър.
— Ти не бери грижа какво има предвид чичо Тед. И не ме наричай чичо Тед. Това, което си помислихме, сър, е че е малко необикновено.
— Не мога да се съглася с твоето мнение, сержант — казах строго. — Имам пълното право, нали така, да спя където си искам.
— Да, сър.
— Точно. Може да е мазето за кюмюр. Може да е стълбището пред входната врата. Сега се случи да е тази барака. Ще ви бъда благодарен, сержант, ако се оттеглите. Както е тръгнало, няма да мога да затворя очи до сутринта.
— Вие възнамерявате да останете тук до края на нощта, сър?
— Естествено. Защо не?
Тук го хванах. Не знаеше какво да каже.
— Ами, не виждам причина защо пък не, ако го желаете, сър. Но ми се струва…
— Странно — обади се полицай Добсън.
— Необикновено — натърти сержант Ваулс. — Изглежда необикновено, след като си имате легло, сър, ако мога така да кажа…
Направо ми дойде до козирката.
— Мразя леглата — процедих ледено. — Не мога да ги понасям. Никога не съм могъл.
— Много добре, сър — той спря за момент. — Топъл ден беше днес, сър.
— Доста.
— Моят млад племенник май слънчаса. Не е ли така, полицай?
— А! — отвори уста полицай Добсън.
— Върши странни неща.
— Наистина ли?
— Да, сър. Изглежда му се поразмъти мозъкът.
Опитах се с необходимата строгост да поясня на този човек, че не смятам един през нощта за подходящ час за обсъждане на размътения мозък на племенника му.
— Ще трябва да отложите всички известия около здравето на родата за друг ден. В този момент желая да остана сам.
— Да, сър. Лека нощ, сър.
— Лека нощ, сержант.
— Ако мога да задам един въпрос, сър, усещате ли някакво парене около слепоочията?
— Моля?
— Пулсира ли ви главата, сър?
— Вече започва.
— А! Е, още веднъж лека нощ, сър.
— Лека нощ, сержант.
— Лека нощ, сър.
— Лека нощ, сержант.
— Лека нощ, сър.
Вратата се затвори полека. За момент ги чувах да си шептят, като доктори зад вратата на болник. После изглежда се изнизаха, защото всичко притихна с изключение на плисъка на вълните. И, Света Дево, толкова усърдно припляскваха тия вълни, че постепенно унесът ме пребори и не минаха и десет минути, откакто бях решил, че никога вече няма да мога да заспя, когато се оказах откъртил сладко-сладко като младенец.
Не би могло да продължи дълго, разбира се — не и в място като Чъфнъл Реджис, където има повече навлеци на квадратен метър, отколкото в цяла Англия. Следващото нещо, което си спомням, е че някой искаше да ми откъсне ръката.
Надигнах се. Отново добрият стар фенер.
— Я, слушай… — бях започнал, разтърсван от гняв, когато думите замръзнаха на устните ми.
Човекът, който тръскаше ръката ми, беше Чъфи.