— Не, милорд.
— Чуваш ли, Бърти? Ваулс ще бъде с теб. Ваулс може да види сметката на всеки паяк. С колко паяка ми разправяше, че си се справил в Индия, Ваулс?
— С деветдесет и шест, милорд.
— Големи паяци, ако си спомням добре.
— Гигантски, милорд.
— Ето, Бърти. Виждаш ли, няма от какво да се плашиш. Хвани го от едната страна, сержант. Аз ще го хвана от другата. Само се успокой, Бърти. Ние ще те държим.
Като се връщам назад, не знам дали не направих погрешна стъпка в този момент. Може би няколко добре подбрани думи биха ми свършили работа по-добре. Но нали знаете как стоят нещата с добре подбраните думи. Когато най-много имате нужда от тях, не можете да намерите нито една. Сержантът се беше вкопчил в лявата ми ръка и аз не можах да измъдря никакво възражение. Затова, вместо да говоря, го цапардосах по тиквата и ръгнах към свободните пространства.
Е, не можеш да стигнеш далече, ако препускаш бясно в една тъмна барака, в която са разхвърляни вещите на някой приходящ градинар. Предполагам, имало е поне половин дузина предмета, в които можех да се препъна. Този, който всъщност ме принуди да пломбирам, беше една лейка. Строполих се с отвратителен тъп грохот и когато разумът ми взе да се връща на мястото си, усетих, че ме носят в лятната нощ по посока на къщата. Чъфи ме беше пипнал под мишниците, а сержант Ваулс ме стискаше за краката. И така, скачени един за друг, се извърволихме през входната врата и се качихме по стълбите. Предполагам, че ако зад всеки мой крайник имаше четирима носачи, щях да се чувствам още по-зле, но и това беше почти достатъчно, за да нанесе тежка рана на моето amour propre, т.е. на мъжкото ми достойнство.
Не че в този момент се бях размислил чак толкова за своето amour propre. Вече бяхме стигнали вратата на спалнята и това, което се питах, бе какво ще произтече, когато Чъфи я отвори и види нейното съдържание.
— Чъфи — казах с най-сериозен глас. — Не влизай в тази стая по никакъв начин!
Но няма смисъл да говориш сериозно, когато главата ти виси надолу, а езикът ти се е заплел в задните зъби. И това, което всъщност излезе от устата ми, беше някакво гъргорене, което Чъфи явно разбра съвсем погрешно.
— Знам, знам — успокои ме той. — Няма нищо. Скоро ще си бъдеш в легълцето.
Приех тона му за обиден и щях да му го кажа, но в този момент езикът ми, така да се каже, като по чудо беше онемял. С бързо повдигане моите носачи ме тръшнаха на леглото и единствените неща, с които телесата ми се срещнаха, бяха одеялото и възглавницата. Нямаше и следа от каквото и да било подобие на момиче в бледовиолетова пижама.
Лежах и се чудех. Чъфи беше намерил свещта и я запали. Сега можех да се огледам наоколо.
Полин Стоукър се беше изпарила и не беше оставила след себе си погром и разруха, както веднъж се изрази Джийвс.
Дяволски странно.
— Благодаря, сержант. Сега мога да се справя и сам — обърна се Чъфи към Ваулс.
— Сигурен ли сте, милорд?
— Да, всичко е наред. Той винаги заспива в такива ситуации.
— Тогава май ще си тръгвам, милорд. Късничко стана.
— Да, бягай. Лека нощ.
— Лека нощ, милорд.
Сержантът затропа по стълбите, вдигайки шум за двама сержанти, а Чъфи, с вид на майка, наведена над спящото си чедо, ми свали ботите.
— Браво на момченцето — каза той. — Сега можеш да се отпуснеш, Бърти, и кротувай.
Доста съм се чудил по въпроса дали трябваше, или не трябваше да възразя срещу това, което ми се стори непоносимо покровителствен тон в гласа му, когато ме нарече момченце. Искаше ми се, но реших, че ще е безполезно, освен ако не мога да измисля нещо повече от една хаплива забележка. И докато търсех в главата си подобна силна фраза, вратата на долапа до вратата на стаята ми се отвори, Полин Стоукър се измъкна оттам и тръгна с лека крачка, като че ли нямаше никакви грижи на тоя свят.
— Каква нощ, ех, каква нощ! — каза весело. — За малко да ме спипат, а Бърти? Кои бяха тези, които чух, че си отиват?
И тогава тя внезапно съзря Чъфи, изписка задавено и в очите й блесна любовен пламък, като че ли някой беше натиснал ключа за осветлението.
— Мармадюк! — извика тя и остана на едно място, опулена в него.
Но, за бога, бедният ми съшколник беше този, на когото се падна голямото пулене в най-истинския и най-точния смисъл на тази дума. През моя живот съм виждал опулени люде, при това доста, но никой не се доближаваше дори и на километър до изпълнението на Чъфи. Веждите му се бяха изстреляли нагоре, ченето му беше провиснало, а очите му бяха изскочили 4–5 сантиметра от орбитите. Опитваше се също и да каже нещо, но тук се провали тотално. Нищо не излезе, освен едно твърде неприятно просвирване — не чак толкова силно, колкото радиото, когато въртиш бързо копчето, но в други аспекти доста наподобяващо.