Междувременно Полин беше започнала да се приближава с вида на жена, която се среща със своя любовник-демон, и Устъровите гърди се изпълниха със съчувствие. Искам да кажа, че всеки страничен наблюдател можеше ясно да види — тя разглеждаше ситуацията от различен ъгъл. Можех да прочета Чъфи като отворена книга и знаех, че тя е напълно заблудена по отношение на чувствата му в момента. Диагнозата ми за странния звук, който издаваше, не беше „любовен зов“, както тя май си въобразяваше, а свирепото и гневно ръмжене на мъж, който, намирайки любимата си на чужд терен в бледовиолетова пижама, е разтърсен из основи и раздразнен като възпален зъб.
Но тя, бедното глупаче, в голямата си радост, че го вижда, дори и не подозираше, че при стеклите се обстоятелства той май не е също толкова щастлив да я види. Резултатът беше, че когато в следващия момент Чъфи направи крачка назад и скръсти ръце с горчив смях, тя реагира така, като че ли я е ръгнал в окото с нажежен прът. Лицето й помръкна и на мястото на любовния пламък се появи нараненият, учуден поглед на боса танцьорка, която по средата на танца си е стъпила на кабарче.
— Мармадюк!
Чъфи отново се изсмя горчиво.
— Е! — изрече той, ако на това му се вика реч.
— Какво искаш да кажеш? Защо гледаш така?
Реших, че е време да кажа една-две думи. Бях се вдигнал от леглото при влизането на Полин и от няколко секунди се присламчвах към вратата с малко неясната идея да се спася навън сред широките свободни пространства. Но отчасти защото мислех, че не приляга на един Устър да подвива опашка в такъв момент и отчасти защото не бях обут, реших да остана. И точно сега се включих, изричайки думи на място.
— Чъфи, приятелю, това, от което се нуждаеш в такава ситуация — казах, — е просто вяра. Поетът Тенисън ни учи…
— Затваряй си плювалника — изръмжа Чъфи. — Не искам да чувам нищо от теб.
— Добре, добре — продължих, — но все пак вярата наистина е по-доброто от кипналата кръв.
Полин изглеждаше озадачена.
— Вяра? Какво… О! — каза тя, внезапно загрявайки. Забелязах, че лицето й се покри с гъста червенина.
— О! — повтори тя.
Бузите й продължаваха да изгарят. Но сега това не беше огънят на скромността. Доколкото разбирам, първото „О!“ беше причинено от факта, че тя мерна облечените си в моята пижама крайници и изведнъж разбра двусмисления характер на своето положение. Второто беше различно. То беше бойният вик на жена, бясна като стършел.
Искам да кажа, знаете как е. Едно чувствително и храбро момиче преминава през пъкъла, за да си проправи път към любимия, скача от яхти, преплува ледени води, вмъква се в чужди къщи, взима на хората пижамите и тогава, когато е стигнала края на пътешествието си, така да се каже, и очаква нежна усмивка и любовен шепот, вместо това получава смръщени вежди, нацупени устни, подозрително око и с една дума — навирен нос. Естествено, че ще е малко ядосана.
— О! — каза тя за трети път и зъбите й издадоха едно леко „скръц“, крайно неприятно. — Значи това си мислиш?
Чъфи поклати глава нетърпеливо.
— Разбира се, че не.
— Мислиш си го.
— Не си го мисля.
— Мислиш си го.
— Не си мисля нищо подобно — каза Чъфи. — Знам, че Бърти е бил…
— … коректен до крайна степен в поведението си през цялото време — предложих аз.
— … оттегляйки се да спи в бараката на градинаря — продължи Чъфи и трябва да призная, че не ми прозвуча добре и наполовината на моята версия. — Това не е въпросът. Остава фактът, че макар и да си сгодена за мен и да се преструваше днес следобед, че умираш от кеф да си ми годеница, ти все още си толкова влюбена в Бърти, че не можеш да се откъснеш от него. Мислиш си, че не знам нищо за вашия годеж в Ню Йорк, но на мен ми е известно. О, не се оплаквам — каза Чъфи с вид на Свети Себастиан, когато получавал петнадесетата стрела. — Имаш пълното право да обичаш който си искаш…
— Когото, старче — не можах да се сдържа да не го поправя. Джийвс ме е научил да съм перфекционист по тия въпроси.
— Ще си затвориш ли тая уста!
— Разбира се, разбира се.
— Продължаваш да наливаш масло в огъня…
— Пардон, пардон. Няма да се повтори.
Чъфи, който ме гледаше така, сякаш искаше да ме набу — чи на тъп кол, премести изпепеляващия си поглед към Полин, като че ли искаше да стори същото и с нея.
— Но… — той направи пауза. — Видяхте ли, забравих какво исках да кажа — рече той доста раздразнено.
Полин взе думата. В цветово отношение лицето й все още беше в червената гама, а очите й мятаха мълнии. Виждал съм леля ми Агата да мята такива мълнии с очи, когато се готви да ме наругае за някое предполагаемо провинение. От любовния блясък не беше останала и следа.