— Не.
— Трябва да е било удар за бедното момче, искам да кажа — влиза тук и се натъква на теб.
— Бърти!
— Да?
— Удряли ли са те някога със стол по главата?
— Не.
— Е, скоро ще ти се случи.
Най-накрая започнах да загрявам, че индивидката насреща ми нещо не е на кеф.
— Е, добре.
— Това същото ли значи, както и „Е, хайде стига!“?
— Не. Исках само да разбереш, че е много жалко. Две влюбени сърца разлъчени завинаги — бинго!
— Да?
— И все пак, ако така виждаш нещата, значи така ги виждаш, нали?
— Да.
— Сега стигаме до тази твоя идея да плуваш до яхтата. Вижда ми се налудничаво.
— Няма вече какво да ме задържа тук, нали?
— Не. Но плуване посред нощ… Ще ти се види доста хладно.
— И влажно. Не ми пука!
— И как ще се качиш на яхтата?
— Ще се кача. Ще се покатеря по въжето, на което окачат котвата. И преди съм го правила. И така, ще се отдръпнеш ли, за да мога да се преоблека?
Изтеглих се на площадката на стълбите. Скоро тя се появи в плувен костюм.
— Няма нужда да ме изпращаш.
— Разбира се, че ще те изпратя, ако наистина тръгваш.
— Тръгвам и още как.
— Е, щом трябва.
Навън въздухът изглеждаше по-щипещ от всякога. Само мисълта да се гмурна във вълните, ме накара да настръхна. Но на нея не й подейства. Тя изчезна в тъмнината без да каже дума, а аз се качих и си легнах.
Може би си мислите, че след разните му гаражи и градинарски бараки, леглото трябва да ме е предразположило към моментален сън. Да, ама не. Нищо не стана. Колкото повече се опитвах, толкова повече съзнанието ми се насочваше към трагедията, в която съвсем наскоро бях взел участие. Мога спокойно да си призная, че сърцето ми се късаше за Чъфи. Късаше се също и за Полин. Късаше се и за двамата.
Погледнете фактите. Двама напълно нормални люде, създадени да живеят заедно цяла вечност, изведнъж, без всякаква причина, си бият дузпата. Жалко. Тъпо. Не го пожелавам нито на човек, нито на звяр. Колкото повече мислех, толкова по-глупаво ми изглеждаше.
И все пак, случи се. Думите бяха казани. Връзката беше разкъсана. Цялата веселба свърши безвъзвратно.
Имаше само едно нещо, което съчувстващият страничен наблюдател може да стори в такава ситуация и ми стана ясно, че е било лудост да не го направя, преди да си легна. Измъкнах се от завивките и слязох долу.
Бутилката уиски беше в бюфета. Също и сифона с газираната вода. Също и чашата. Сипах си една оздравителна чаша и седнах. И щом го сторих, зърнах на масата лист хартия.
Беше бележка от Полин Стоукър.
Драги Бърти,
Беше много прав, като каза, че е студено. Не се реших да вляза във водата. Но при кея има една лодка. Ще греба до яхтата и после ще я оставя на течението. Върнах се да взема на заем твоето палто. Не исках да те безпокоя, затова преминах през прозореца. Страхувам се, че ще трябва да жертваш палтото, тъй като ще трябва да го хвърля извън борда, когато стигна до яхтата. Съжалявам.
Забелязвате ли стила? Стегнат. Отривист. Доказателство за ранено сърце и натежала душа. Беше ми мъчно за нея повече от всякога, но се радвах, че поне няма да се простуди. Колкото до палтото, с едно свиване на раменете изчерпих въпроса. Не ми се свидеше, макар да беше ново и подплатено с коприна. Даже бях предоволен — това май обобщава мнението ми по въпроса.
Скъсах бележката и се върнах към питието си.
Няма нищо по-добро от едно силно уиски със сода за успокояване на нервната система. След около четвърт час се почувствах толкова уталожен, че отново можех да си помисля за леглото — този път двеста на сто сигурен, че освежителният сън няма да ми избяга.
Станах и тъкмо се канех да поема по стълбите, когато за втори път нощта се разлюля от лумкане по входната врата.
Не знам дали няма да ме вземете за сприхав човек. По-скоро мисля, че не съм. Питайте в Клуба на търтеите и там сигурно ще ви кажат, че Бъртрам Устър, ако обстоятелствата позволяват, като цяло е самата любезност. Но, както бях принуден да покажа на Джийвс, когато възникна проблема с банджото, можех да отида и твърде далеч. С буреносно чело и леден поглед станах да отворя веригата. Бях готов да нахокам сержант Ваулс — защото предполагах, че е той — и то така, че да ме помни цял живот.
— Ваулс — канех се да кажа, — дойде ми до гуша. Това полицейско разследване трябва да спре. То е чудовищно и недопустимо. Ние не сме в Русия, Ваулс.
Тези слова, или подобни, бих казал на Ваулс. Но това, което ме възпря, не беше слабост или съжаление, а фактът, че мъжът, който се беше вкопчил в чукалото, изобщо не беше Ваулс. Беше Дж. Уошбърн Стоукър. Гледаше ме с такъв зверски й яростен поглед, че ако не бях погълнал живителното питие и ако не знаех, че дъщеря му Полин благополучно се е чупила от собственото ми легло и от собствената ми пижама, несъмнено щях да се объркам.