При настоящите обстоятелства останах спокоен.
— Да? — казах.
Бях заредил тази дума с такова количество ледена изненада и надменност, че по-незначителен човечец би се катурнал назад като ударен с куршум. Дж. Уошбърн Стоукър обаче я прие без да мигне. Той се втурна покрай мен в къщата, после се обърна и ме сграбчи за рамото.
— Я стига! — изрева той.
Освободих се хладнокръвно от хватката. За тази цел трябваше да се измъкна от горната част на пижамата си, но накрая успях.
— Моля?
— Къде е дъщеря ми?
— Дъщеря ти Полин?
— Имам само една дъщеря.
— И ме питаш къде е точно тази дъщеря?
— Знам къде е.
— Тогава защо питаш?
— Тя е тук.
— Тогава ми дай първо пижамата, за да се облека, и й кажи да влезе — казах аз.
Всъщност никога не съм виждал някого да скърца със зъби, затова не мога да кажа със сигурност, че Дж. Уошбърн Стоукър направи точно това. Може и да го е сторил. Може и да не е. Всичко, което мога да кажа най-отговорно, е, че скулите му се стегнаха и ченето му започна да работи, като че дъвчеше дъвка или пък няколко зъба. Не беше приятна гледка, но благодарение на това, че си бях приготвил оная животоспасителна течност доста силничка, за да мога да заспя, сега бях в състояние да понеса изпълнението с кураж и твърдост.
— Тя е в къщата! — натърти той, като продължи да дъвче поредния си зъб.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ще ти кажа какво ме кара да мисля така. Отидох в кабината й преди половин час и я намерих празна.
— Но защо, за бога, предполагаш, че е дошла тук?
— Защото знам, че е влюбена в теб.
— Съвсем не е. Тя гледа на мен като на брат.
— Ще претърся тази къща.
— Давай смело — казах и вдигнах бариерата спокойно.
Той се втурна по стълбите, а аз се върнах към питието си. Не същото. Друго. Реших, че при тези обстоятелства, да повториш не е грях. Скоро посетителят ми, който беше тръгнал като лъв, слезе по стълбите като агънце. Предполагам баща, който е нахлул във вилата на един относително непознат човек, търсейки изгубената си дъщеря, трябва да се чувства малко или много като тъпо магаре. Аз поне бих се чувствал, и явно същото се отнасяше за Стоукър, който се повъртя малко наоколо и забелязах, че парата му, или по-точно двигателната сила, беше поспаднала.
— Дължа ти едно извинение, мистър Устър.
— Не му мисли много — махнах с ръка аз.
— Реших, че няма друг начин, когато видях, че я няма…
— Забрави всичко. Можеше да се случи на всеки. И двамата имаме вина. Ще пийнеш ли нещо, преди да тръгнеш?
Стори ми се разумно да го задържа колкото може по-дълго, за да дам на Полин достатъчно време да се върне на добрата стара яхта. Но не можах да го съблазня. Съзнанието му явно беше прекалено заето, за да мисли за питиета.
— Странно, къде ли може да е отишла — каза той и човек можеше да се учуди от благия му, даже приятелски патос, с който се обърна към мен. Като че ли Бъртрам му беше някой стар и мъдър приятел, с когото споделя тревогите си. Човекът явно беше измъчен.
Опитах се да го поободря малко.
— Може да е отишла да поплува.
— По това време на нощта?
— Момичетата правят странни неща.
— А тя е необикновено момиче. Тая нейна страст към тебе, например.
Това не ми се видя много тактично и бих се намръщил леко, ако не си спомних желанието си да му отворя очите по въпроса, че такава страст не съществува.
— Забравете тая идея, че мис Стоукър е в плен на моето фатално привличане — подканих го аз. — Тя направо си умира от смях, като ме види.
— Не добих същото впечатление днес следобед.
— А, това ли? Само братска прегръдка. Няма да се повтори.
— И по-добре да не се повтаря — изръмжа той, връщайки се за момент към предишните си обноски. — Е, няма да те задържам буден, мистър Устър. Извинявам се отново, че се показах такъв глупак.
Не може да се каже точно, че го потупах по рамото, но направих някакъв подобен жест във въздуха.
— Няма нищо, няма нищо. Ако можеше да ми пада по една лира всеки път, когато съм се правил на глупак, сега щях да съм богаташ.
И в тази сърдечна обстановка ние се разделихме. Той тръгна по градинската алея, а аз, като изчаках още десет минути, в случай, че някой реши да ми направи дружеско посещение, пресуших чашата си и скокнах в леглото.
Който опитва, успява. В случая — успява да подремне, ако изобщо на това му се вика дрямка в място, пълно до козирката със Стоукъровци, Полини, Ваулсовци, Чъфнъловци и Добсъновци. Не мина много и натежалите ми клепки се затвориха.