— Не познавам сержант Ваулс, сър.
— А с него полицай Добсън.
— С полицай Добсън се знаем. Приятен младеж. Той навестява Мери, една от прислужниците в Замъка. Едно червенокосо момиче, сър.
— Въздържай се да ми говориш за косите на прислужниците, Джийвс — казах хладно. — Няма никаква връзка с въпроса. Придържай се към темата, а тя е, че прекарах безсънна нощ, преследван напред-назад от жандармерията.
— Съжалявам да чуя това, сър.
— Най-накрая дойде Чъфи. Като постави напълно погрешна диагноза на моя случай, той настоя да ме отнесе в стаята ми, свали ми ботите и ме сложи в леглото. Беше зает с последното, когато мис Стоукър излезе на сцената, облечена в бледовиолетовата ми пижама.
— Много неприятно, сър.
— Точна така. Избухна скандал до небесата, Джийвс.
— Наистина ли, сър?
— Горяха очи, гълчаха гласове. Накрая Чъфи падна по стълбите и излезе в нощта свъсен като облак. И въпросът е — какво да се направи сега?
— Това е ситуация, което изисква сериозен размисъл, сър.
— Искаш да кажеш, че още нямаш никакви идеи?
— Току-що научих всичко, което е произтекло, сър.
— Вярно. Забравих. Разговаря ли с мис Стоукър сутринта?
— Не, сър.
— Е, не виждам смисъл да ходиш в Замъка и да се занимаваш с Чъфи. Добре размислих върху нещата, Джийвс, и ми е ясно, че мис Стоукър е тази, на която й трябва убеждаване, излагане на доводи и изобщо — доброто старо укротяване на духа. Миналата нощ Чъфи нарани дълбоко чувствата й и ще трябва доста да се потрудим, за да я склоним. За разлика от нея проблемът на Чъфи е прост. Не бих се изненадал, ако дори и в този момент не си скубе косите, че се е държал като последния тъпак. Един ден тих размисъл на открито ще му е достатъчен да го убеди, че е обвинил неправилно момичето. Да ходиш и да говориш с Чъфи ще е чиста загуба на време. Остави го сам и майката-природа ще го излекува. По-добре е да отидеш право на яхтата и да видиш какво може да се стори с другата страна.
— Не съм имал намерението да разговарям с Негова светлост, когато дойдох на брега, сър. Още веднъж трябва да ви повторя, че преди вие да ме информирате преди минута, не подозирах за възникналата пречка. Целта на моето посещение беше да ви донеса бележка от мистър Стоукър.
Бях озадачен.
— Бележка?
— Заповядайте, сър.
Отворих я все още в неведение и прочетох съдържанието. Не мога да кажа, че имах някакво просветление, след като го сторих.
— Странно, Джийвс.
— Сър?
— Това е покана.
— Наистина ли, сър?
— Абсолютно. Кани ме на празника. „Скъпи мистър Устър — пише татко Стоукър, — ще ми е страшно драго, ако дойдеш да пийнеш и хапнеш тази вечер на лодката. Без официално облекло“. Предавам ти същността. Необичайно, Джийвс.
— Несъмнено неочаквано, сър.
— Забравих да ти кажа, че сред посетителите ми миналата нощ беше и същият този Стоукър. Той връхлетя, разкрещя се, че дъщеря му е в къщата и претърси навсякъде.
— Наистина ли, сър?
— Е, разбира се, не намери никаква дъщеря, защото тя вече си беше тръгнала към яхтата, и той разбра, че се е показал като пълно магаре. На тръгване обноските му се посмекчиха. Всъщност, говореше ми любезно — нещо, което бих се обзаложил, че не умее да прави. Но дали това обяснява внезапния прилив на гостоприемство? Не мисля така. Тонът му беше по-скоро извинителен, отколкото дружески. Нямаше и следа от каквото и да е желание да завърже едно от ония велики приятелства.
— Мисля, че е възможно разговорът, който водих тази сутрин с господина, сър…
— А-а! Значи ти си предизвикал тия про-Бъртрамовски чувства?
— Непосредствено след закуска, сър, мистър Стоукър изпрати да ме повикат и ме запита дали някога съм бил на служба при вас. Каза, че си спомнял да ме е виждал във вашия апартамент в Ню Йорк. Когато му отвърнах утвърдително, той продължи да ме разпитва във връзка с известни инциденти от миналото.
— За котките в спалнята ми? — предложих с най-невинния си глас.
— И за пробитата грейка.
— За откраднатата шапка?
— А също и за вашия навик да се спускате по водосточните тръби, сър.
— И ти му каза…
— Обясних му, че сър Родерик Глосъп е бил предубеден във всички гореспоменати ситуации, сър, и му разказах мотивите ви в тези истории.
— И той…?
— … остана доволен, сър. Изглежда си помисли, че си е съставил погрешно мнение за вас. Каза, че е трябвало да помисли, преди да вярва на информация, идваща от сър Родерик — към когото се обърна като към плешив дърт нещо си, което в момента излезе от главата ми. Струва ми се, малко след това трябва да е написал писмото, с което ви кани на вечеря, сър.